Показват се публикациите с етикет СПОМЕНИ ОТ СОЦА. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет СПОМЕНИ ОТ СОЦА. Показване на всички публикации

четвъртък, 10 септември 2020 г.

 


Та този човек е другарят Тодор Живков ,бих казал най-големият държавник на нова България,човекът пред когото всички днешни политици изглеждат лилипути в костюми.Човекът който не допускаше боклуци да управляват съдбите на милиони.Държавникът,който навън беше виртуозен дипломат ,а в собствената си страна никога не стана високомерен.Човекът на когото се падна да води България в сложно време и да лавира между изтока и запада,между чука и наковалнята,но НИКОГА НЕ ЗАБРАВИ ИНТЕРЕСИТЕ НА БЪЛГАРИЯ ! 

Човекът,който издигна България до средно развита европейска страна,с мощна икономика и армия,и беше на път на постигне още повече ! Човекът,който не допусна съветски военни бази на българска територия,за разлика от водачите на останалите страни от соцлагера.Човекът,който не допусна да успее опитът на американската агентура България да бъде превърната в Косово.Човекът от когото имаха респект и на запад и на изток,а сред своите никога не поиска да бъде нещо повече от обикновен шоп.Човекът който се държеше наравно с всички и имаше какво да каже с всеки ! Човекът ,който разкаваше вицове за себе си и разсмиваше цял народ с неизчерпаемото си чувство за хумор и остроумие,никога не престана да бъде самокритичен и никога не се взе на сериозно.Човекът,който никога не се поддаде на опиума на властта,никога не стана сноб и никога не претендираше да бъде нещо повече от който и да е среден българин.Човекът ,на чиито плещи лежеше огромна отговорност ,но никога не допусна до обикновения българин да стигнат треговите и смутовете на времето.Човекът,при който децата играеха до 12ч ,без никой да се притеснява за тях,при който милицията нямаше работа,един квартален стигаше на десетки хиляди хора,а никой не се сещаше да заключи врата и коли.Човекът ,при който и последния български гражданин,имаше покрив и работа,отопление и медицинско обслужване ! 


Човекът ,при когото обикновения българин строеше къщи и вили и оставяше спестовни книжки на децата си ! (това ,че днес те са обезценени до стотинки ,не е по време на неговото управление ! Отговорността трябва да се търси от друг ! ) .Човекът ,при който обикновените хора и от най-затънтеното село караха почивки на морето по месец,в курорти,които сега ни се струват луксозни.Човекът ,който се „съобразяваше с Москва“ формално,но дефакто си правеше каквото си поискаше.Човекът ,при който формално се вдигаха лозунги за интернационализъм,но прокарваше най-твърдия националистически курс.Човекът при който образователната система възпита цели поколения българи в патриотизъм ! Човекът,който накрая остаря и вече нямаше сили да спира протежата на Горбачов и САЩ. Човекът ,който оценихме истински едва когато го изгубихме . . . Съдът не успява да докаже ,че той е присвоил и една стотинка за себе си .Ще повярва ли някой ,че ако той имаше и една кирлива риза,те нямаше да му я изкарат ? Той беше осъден за нещо ,което му прави чест … затова ,че обичаше народа си !


-„Аз вярвам в българските млади хора .Не се съмнявам ,че те ще изградят ,по-богата ,по-справедлива и по-демократична България от нашата.Зная ,че техния живот ще е по-различен от нашите млади години…,бих дал всичко за да бъде той по-добър и по-лесен .Но лесни пътища няма .Силните,волевите,смелите личности израстват в трудностите…иска ми се да вярвам ,че днешните млади българи и българки,ще бъдат по-добри във всяко отношение от нас-не каквито сме сега,а каквито бяхме в нашите отминали,в нашите незабравими младежки години…“ (Тодор Живков)

И макар да не съм бил роден преди промяната ,може да ме съдите,че нямам право на глас за тогавашното време ,но мога да говоря за СЕГА.


Мога да говоря затова ,че не намирам за нормално да съм на 22 години и единствената ми алтернатива за по-добър живот да е в чужбина ! Не намирам за нормално хората да си купуват дрехи 2-ра употреба ,защото няма да има пари за храна ,ако си купят нови.

Не намирам за нормално хора ,които са си дали целият живот за да работят в тази страна ,да нямат пари за мляко и за сирене.


Не намирам за нормално да нямаме ефективна законодателна система … за да може хора ,като този изрод да разфасова приятеля си и да лежи 9 години… http://novanews.bg/news/view/2013/12/09/63704/осъденият-за-жестоко-убийство-в-перник-се-разхожда-на-свобода/ или този ,който убива 6 души и е осъден на 12 години.. какъв е извода ,че се лежи по 2 години за отнемане на човешки живот ? 


Това ли е свободата ,която искаш народе ?


Не намирам за нормално това да имаме толкова плодородна земя ,в която камък да засееш ,ще поникнат камъни…,а в същото време да ядем вносни боклуци .


Не намирам за нормално хората да мислят абсолютно всеки ден за сметки,защото знаят ,че веднага могат да бъдат осъдени и да бъде отнето и малкото което притежават

Не намирам за нормално това да бъдат приватизирани всички заводи… и да бъдем безработни

Не намирам за нормално страната ни да бъде на първо място по сива икономика

Не намирам за нормално да получавам 10 пъти по-ниска заплата в сравнение с останалите европейци за същата заплата,а дори да работя повече часовеТова да си на 22 години ,да учиш в страната си и да си толкова объркан дали си поел по правия път.. дали не е трябвало да заминеш в чужбина при приятелите ти…

Къде отиде спокойствието ? Къде отиде удоволствието от младостта ?

За равносметка на това ще ви предоставя малко статистика от Живково време :страната ни получава средно 12 тона нефт на цена по 70 $ на ТОН ,като се изнасяха 300 тона по 350 долара на тон.. или 1 млрд долара … получавахме от СССР, 4,5млрд KW електроенергия ,на цена по-малка от 1 стотинка на KW (купейки),ние продавахме от него 3млрд на турците за 6 цента ,получавахме газ на 1000 кубически метра 20 $,сега е близо 550 $.92 % от българите имаха собствено жилище ,62 % 2-ро жилище ,45 % вила ! Средната работна заплата по времето на комунизма е 200 лв ,но това е нетна заплата,нормалния човек не е виждал къде отиват парите по другите фондове,които деистват чрез 1 мощен преразпределителен механизъм ,който води до фиксиране на цените.Така цените от 6 ст на билетче,не се определят от пазара,а от държавата,което води до 1 по-голям достъп на продукти от всички хора(здравеопазване за всички,образование и тн ) ,а реално работника е взимал +парите ,които не е виждал ,а са отивали във фондовете за преразпределение-между 700-800 лв …Дългът на България към 1 декември 1990- е точно 9 млрд $ ,но това е брутен продукт,тъй като страната ни има да взима 4.5 млрд(1,5млрд валутен резерв в швейцарски банки;1,5млрд от Либия,когато Соломон Паси си направи лична политика и си ги опрости ,както и от доставки на оръжия към Ирак и Афганистан)от което фактически нетния дълг на България е 4,5млрд $ !

А какво ни донесе промяната ? Повече нагативи от колкото позитиви… ,колко заводи се затвориха.. ще дам малка статистика…

Софийския силно токов завод Васил Коларов са работили над 4000 души.В навечерието на приватиззацията предприятието разполага с поръчки за 7 години напред .Доставка на големи трансформататори за Пакистан,Индия и други страни.След като Hundai го взема,купувачът прхвърля изпълнението на поръчките в Южна Корея.След приватизацията днес в завода работят около 200 души.

В химическата промишленост заетите преди приватизацията 1989 са 120 000 души.През 2013 80 000 … 40 000 съкратени.

Във военната индустрия положението е дори по-тежко.Заетите през 1989- 150 000 души,през 2013 – 15 000 души.Реципрочна е и загубата ни на страната от пропуснати ползи през 1989 ,сме имали печалба от 2 млрд ,тя се стопява 10 пъти… 2013 -200 млн

Друг пример е Валя Балканска ,която е повод за национална гордост.По времето на комунизма (1977г),неин запис е в включен в „Златната плоча” изпратена в космоса.През 2004 година ,нейният запис вече се носи извън пределите на слънчевата система.Ами Георги Иванов?първият и единствен български космонавт ,изпратен в космоса по времето на комунизма в сътрудничество със СССР.(10 април 1979г)В космоса прекарва 1 ден 23 часа и 1 минута.Въпреки проблемите при кацането,пулса на българина остава нормален и не се променя.

Днес музиката ни не може да пробие дори в съседните ни държави(т.нар. поп фолк),а хора пращаме само за ягоди ….. Може би някой ден ще имаме честта да берем ягоди на луната …

Да не говорим за спортните ни успехи,бяхме страна с традиции и ценности… днес няма как да имаме ценности при условие ,че всичко се купува и продава ,включително и хората…

Комунизмът научи хората не само да работят за собствения си джоб.а и за благото на държавата … времето когато учителите респектираха само с присъствието си …времето когато циганите не живееха на гърба на българите с помощи,а работиха наравно с тях !

Но нека се върнем в настоящето .Ние вече сме в Европейския съюз и искам да Ви попитам ,къде са тези европейски ценности ? Страни ,които са богати на гърба на страни ,които са бедни? Това ли е ценност ? До какво ни доведе тази демокрация и свобода ? До убийства,наркомани,и беззаконие ,до това младите да знаят нарицателни като Азис и Мара Отварачката,а Левски да е само футболен отбор ? Това ли желаем толкова много ? В колко войни ни вкараха Америка ,да пращаме контингенти ? А колко е пратил другаря Живков ? Строим 1 магистрала 5 правителства (20 години)… а тези малки пътища и отбивки до най-малките села ,как са изградени за 40 години… да не говорим за жп линии,за заводи.. колко завода и колко училища има направени за 20 години преход ?Колко има закрити ?Знаете ли ,че страната ни дава повече пари ,като членски внос всяка година ,от колкото получава ? Затова ,че единствената полза от ЕС е ,че хората бягат ,за да мият чиниите на германците и англичаните ,това ли ни е икономиката,това ли ни е интеграцията ? Задайте си тези въпроси и преди да плюете някой и нещо ,първо проверете колко е достоверно !


Живков ,човекът ,който остави народ с 9млн души ,с осигурена работа,подслон,образование и здравеопазване …. та ако за Вас ,думата комунизъм и социализъм е отрицателна ,вземете се поразровете каква е идеята за този тип икономика.. именно това всички да са равни.. и не вярвайте на всяка 2-ра дума от телевизията ,защо не знаете какво ви отнеха …??? ??? ???И за да не кажете ,че само аз мисля ,че животът в момента е без преспектива за младите ,ще ви приложа разсъжденията на още 1 младо момче ,което иска да емигрира :


„Преспах, помислих, реших. Няма да емигрирам. Защо ми е? Тук ми е толкова добре. Къде другаде ще се чувствам така? Къде другаде ще бъда на най-ниското социално стъпало? Къде другаде ще дишам и ще се правя, че всичко ми е наред?


Разопаковах чантите и куфарите. Направих си едно кафе и излязох. Видях тополите и реките, за които ви писах в предишната статия. Видях разбитите улици, тротоарите (или това, което е останало от тях), големите билбордове и застиналите физиономии на хората. Видях всичко това и останах, реших да бъда един от всички, които няма какво да направят.


Отново трябваше да отида на лекар. Исках талон за преглед. Бабите пред мен уж бяха взели последния. Нямало други. Трябва да чакам до пето число на следващия месец, дано тогава има. Дано тогава вече не е късно за същия преглед. Но какво са виновни лекарите, няма да им се сърдя. Те учат 10 години, за да изкарват 500 лева заплата. Други въобще не учат и изкарват 1000 лева. Как се очаква да работят отдадено и да дават всичко от себе си, когато пациентите ги приемат за боксова круша, сякаш те сами определят законите и правилата.


Ще живея в страната на абсурдите и ще се радвам, че съм тук.


След това реших да мина през някой от десетките молове. Какво да видя? Това, че 90% от продавач-консултантите са колеги от университети. Факултетите са празни, за да може студентите да се издържат. За сметка на това моловете са пълни. От една страна са бедните студенти, които сгъват по дванадесет часа тениски и дънки, от друга страна са по-богатите им колеги, които ги подминават, когато ги видят, или само им кимват, докато харчат парите на родителите или гаджетата си в същите тези магазини. Защото в страната на абсурдите за една обява като продавач в магазин за дрехи кандидатстват над 2000 души, защото знаят, че там поне ще получат пари, които няма да бъдат толкова смешни, и ще ги получават редовно. Университетът е оставен на заден план. Има време до септември, когато са поправките.


Някъде по пътя, по който вървях този ден, видях и една моя учителка. От детските ми години. Вече пенсионерка. Взима 300 лева пенсия. Работила е цял живот. Търпяла е унижението на чуждите деца, унижението на държавата, отритнатостта на обществото и думите: моето дете е вече твой проблем, ти го направи човек. Не знам, дали се е справила с повечето. Предполагам, че не. Но в страната на абсурдите е престижно да си модел, певица, актьор, но в никакъв случай учител или лекар.


Огладнях. Трябваше да си купя нещо за ядене. Естествено, не бях ял месо отдавна, чаках да го сложат на промоция в близкия супермаркет. Е, малко посиняло и навярно направено със суха кръв, но все пак месо. Промоционално, колкото да има нещо на масата. Влязох в магазина. Там – едно мръсно, едно разхвърляно, типично по нашенски. Няма „добър ден”, има „кажете”. Ама, какво искате да ви кажа? Колко се радвам, че няма да емигрирам ли? Как ви разбирам, че заплатата ви е толкова мизерна, че сте загубили всякакво желание да проявите малко любезност? Изчезнала е някъде между сметките за тока и тези за парното. Или между въпросите: да купя нови дрехи за детето или да му платя таксата в детската градина? Няма и „довиждане” – има само мълчание. Което крещи: върни се, за да направиш оборот, но не ме карай да бъда любезна – нямам сили за това.


По пътя към дома видях няколко майки с децата им. Изглеждаха умислени. Знаех за какво мислят. Как трябва да оставят непроходилите си бебета на грижите на някоя стара баба, за да се върнат пак на работа. За да може да купуват храна на същите тези бебета. Защото кой може да гледа дете с 30 лева на месец? Но в страната на абсурдите и това е възможно. Трябва да се научиш да правиш от нищо нещо. Имаш бебе – ето ти десет-двадесет лева от държавата. Тя ти е и майка, и баща, тя преценява. Кой те е карал въобще да раждаш? Проблемът се задълбочава, ако същите тези майки нямат стари баби, на които да оставят бебетата си. Тогава всичко ляга на раменете на бащата, който трябва да работи на поне девет места, за да подсигури малко храна и дрехи. И всички заедно да се молят бебето да е здраво, защото, ако се разболее, тогава става наистина много страшно. Както и всички заедно да се молят да има място в някоя порутена детска градина за детето. Да се дават рушвети, да се превозват чували с мокри кърпички и тоалетна хартия към лелките в градината, за да може те да гледат детето, докато родителите работят за бъдещето му.


От друга страна, да му мислят и българските пенсионери. За тях пък кой пише? Особено за тези в малките градове и села. Защото в София много от тях дават апартаменти, имоти, помещения под наем на хората, които идват от провинцията с мечтата да открият добре платена работа в столицата.


Пенсионерите от малкия град и село нямат този шанс. Те получават някакви подхвърлени 200 лева, с които трябва: да ядат, да си купят лекарства, да си платят сметките, да дадат малко на децата. След това през останалите 29 дни от месеца те карат на някакво животинско оцеляване, защото те са едни от най-отритнатите от същата тази абсурдна държава. Работили са цял живот, построили са дом и са създали семейство. Накрая са затворени в един свят на бедност и мизерия, където бутилката олио трябва да изкара за цял месец.


Аз харесвам родината си. Харесвам природата, българската култура и история. Българският народ със сигурност е най-смелият и най-работливият в света. Питайте всеки европейски работодател за това. Не харесвам държавата. Не харесвам условията и пародията, в която ни поставя. Не харесвам това, че преди избори се намират милиони лева за рекламни кампании, но не се намират стотинки за увеличение на пенсия, заплата или детски надбавки. Не харесвам това, че, ако се разболееш, няма кой да те излекува. Както и не харесвам това, че, ако искаш да имаш спокоен и щастлив живот, трябва да емигрираш.


Затова аз се прекланям пред всички българи, които успяват по някакъв особен български начин да оцелеят. Пред тези, които се борят и вярват, че може би един ден всичко ще се оправи. Аз не вярвам.


Това не е негативизъм от моя страна, аз просто виждам липсата на всякакви признаци за позитивно развитие на нещата. Затова се моля всички да бъдем здрави, защото със сигурност това е най-важното.


Моля се един ден децата ми да не живеят в подобна държава, но да имат моята родина. Дано се случи!“

Стефан Вълчев


вторник, 8 септември 2020 г.

Две са знаковите разпознаваеми лица от кинохрониките, запазили спомена за 9 септември 1944 г. Това са Човека от народа Тодор Живков, който се здрависва с партизаните от отряд „Чавдар“, и фабричният работник Александър Пипонков-Чапай, който вика „ура“ на Гара Белово.

 Eпичните кадри от възторженото посрещане на партизанския командир Чапай са едва минута и половина. Те са без звук и само по отворените уста на хората можем да си представяме колко възторжени са били виковете „ура“. А по пушека от пушките – колко силни гърмежите. На тези кадри Чапай сякаш се появява изневиделица и също така изведнъж изчезва.
Да, благодарение на кинохрониката има два епизода от 9 септември 1944 г., превърнати в символ на „всенародната антифашистка борба“ и „ден първи на социализма“: Тодор Живков се здрависва с партизаните от отряда „Чавдар“ пред Военното министерство и влизането на Чапай в Гара Белово .

Вторият епизод винаги стоеше в сянката на Татовия. Живков бе „първият човек на партията и държавата“, а Чапай месец след триумфалното му посрещане загива в боевете край Крива Паланка.

Фабричният работник Александър Пипонков, станал партизанин под името Чапай, влиза в обектива на кинокамерата абсолютно случайно. В началото на септември 1944 г. в Белово пристига екип начело с режисьора Борис Борозанов, който снима игралния филм „Росица“ – сантиментална история за любовта. Този филм така и остава незавършен. Когато на 9 септември партизаните слизат в градчето, Борозанов пръв се усеща, че това събитие трябва да бъде запечатано за поколенията, и нарежда на оператора си Георги Парлапанов да включи камерата. Първоначално Чапай се стряска от нея, може би я мисли за някакво оръжие, разказва синът на Борис Борозанов – Борислав. После обаче с удоволствие се съгласява да повтори прегръдките и целувките със сестра си специално за снимките.

Основната заслуга за кадрите с Чапай е на Кирил Петров, един от първите български филмови продуценти. На 8 септември Петров научава от кмета на Белово, че партизаните слизат от планината. Професионалният хъс го кара да намери снимачния екип и да го доведе на гарата. Георги Парлапанов и помощникът му Александър Вълчев снимат с две малки камери, в които има по 15-20 м лента. Затова и кадрите оттам са само минута и половина.

Когато обаче сестрата на Чапай го прегръща и целува, тълпата избутва Парлапанов и той пропуска момента. „Бай Киро, не можах да го снимам това“, извиква операторът. Тогава Кирил Петров отива при Чапай и го моли да повтори прегръдката, за да я заснемат.
На Васил Холиолчев пък са прословутите кадри от срещата на Тодор Живков с партизаните сутринта на 9 септември. Холиолчев също съвсем случайно се озовава на това място. Тъй като никой тогава не знае кой е Тодор Живков, при озвучаването дикторът произнася фразата: „Човек от народа поздравява партизаните от бригада „Чавдар“.

Цяло чудо е, че по-късно някой раболепен редактор не е изтрил от лентата това изречение, което всъщност рязко снижава „ръководната роля на другаря Живков в организирането на бойните действия при превземането на София“.

Народът се шегуваше, че на тези кадри се вижда как Тодор Живков всъщност се запознава с партизаните от отряда. А изразът „Човек от народа“ стана заглавие на документалния филм, който Христо Ковачев засне за 70-годишния юбилей на Живков.
„На 9 септември 1944 г. Цола Драгойчева и Лулчо Червенков ми връчиха мандат да поема ръководството на филмовото дело у нас“, пише Холиолчев през 1972 г. Той е евакуиран в Княжево, но имал задача всеки ден да слиза до София и да снима разрушенията от англо-американските бомбардировки. Изборът на Холиолчев не е случаен. Като студент в Париж през 1930 г. той става член на Френската компартия, после участва и в гражданската война в Испания.

Една от първите задачи на новото ръководство е да изпрати оператори за посрещането на Съветската армия. Екипи заминават по Искърското дефиле, на Витиня и на Петроханския проход. „Червеноармейците обаче ни изненадаха, защото дойдоха оттам, откъдето най-малко ги очаквахме“, пише Холиолчев в спомените си.

Този факт обяснява наличието на малко кинокадри от посрещането на Съветската армия. Почти всичките са от София и в тях също имало много режисирани кадри, твърдят кинаджии.

Интересна е съдбата на Чапай. От партизански командир той стига до капитан в БНА и загива в заключителния етап на Втората световна война 1944-1945 г., пише военният историк доц. д-р Петър Ненков.

Александър Иванов Пипонков е роден на 8 август 1920 г. в село Дъбравите, Пазарджишко. Малкият Сандо, както го наричат близките, расте буйно, весело и ученолюбиво момче. Той е най-голямото от петте деца на Иван и Гроздена Пипонкови.
Завършил начално образование в родното си село, Александър продължава обучението си в Гара Белово . Скоро е принуден да напусне училище, за да помага в изхранването на семейството си. Започва да работи на 14 години през 1934 г. във фабриките „Сампа“ и „Родопи“ на Гара Белово , а по-късно и в предприятията в Кричим, Пещера и Девин.
През 1925 г. в Гара Белово  е приет за член на Рабитническия младежки съюз. Александър Пипонков става инициатор за създаване на ремсова организация и за основаване на читалище в родното си село. Чрез самодейните състави, в които взема активно участие, той успява да сплоти прогресивната младеж. Начело е и на организираната акция в селото против създаването на младежка организация „Бранник“.

По време на Соболевата акция се изявява като пламенен организатор и смел защитник на дружбата между българския и съветските народи.

В артилерийския дивизион в Станимака (Асеновград), където отбива военната си служба, създава нелегална ремсова организация и е избран за неин секретар.

След уволняването си от армията Александър Пипонков отново е в челните редици на класовата борба. Дейността му не остава незабелязана от полицията. Няколко пъти е арестуван от полицията.

На 18 април 1943 г. преминава в нелегалност и става партизанин./Ретро.бг/

„Пенсионер”, това звучи…страшно. Звучи страшно за всеки, който вижда как възрастта и ниските доходи, взимат своето от някогашните здрави и силни младежи и девойки, с десетилетия трудов стаж в производството, селското стопанство и администрацията. Хода на времето не може да бъде спрян и за него лек няма. Имам любим цитат по този въпрос „Да остарее  е привилегия, която не всеки ще заслужи”.  

Доходите на хората, които заради възрастта си или друга причина, не могат да работят, обаче могат да направят старостта и/или инвалидността, малко по - поносими. Това поне е било веруюто на Ото фон Бисмарк, когато през 1889 г. за първи път в Германия, въвежда държавно обществено осигуряване. Практиката в някои страни достигна и дори задмина първоначалните му намерения , но в настоящата статия аз предпочитам да се спра на данни, имащи отношение към българското минало.

Ще си позволя кратко разсъждение по въпроса за нуждата от пенсионна система и особено на държавната такава. Края на 19 – ти век, може да бъде наречен края на „дикенсовия капитализъм”.  През 1886 г. на 1 – ви май е трагично завършилата работническа стачка в Чикаго, на която работниците настояват за 8 - часов работен ден, нещо, което днес смятаме за наше изконно право.

Около 150 години след индустриалната революция, наемните работници, нямащи нищо друго освен сръчността и уменията си, достигат критична маса като брой, достатъчен за да се почувстват силни и да потърсят нормални условия на труд. Същата тази „критична маса”, вече представлява и твърде голяма част от населението на развитите страни. Като чист математически факт, в червено светва предупредителен сигнал пред държавниците (а и индустриалците), че улиците може да бъдат залети от хора, неможещи да работят и нямащи никакви доходи. Причината е, че продавания от тях продукт – труда, не може повече да бъде предлаган, поради инвалидност или напреднала възраст. Започналите през 18 в. технологични, икономически и социални промени, лишават голямо количество хора от собственост. Преди индустриалната революция, в земеделското общество, хората са разполагали със средствата за производство и с част от продукцията, т.е. в една или друга степен са имали собственост. Доц. Керемедчиева не случайно наричасобствеността висша форма на социална сигурност и дава пример с Доналд Тръмп, който няма нужда да си внася осигуровки. Грижата за членовете на обществото, които не могат да се трудят се оставя на семейството или рода, разполагащи с продукция или земя (рента). Преселването на голяма част от селското население в градовете, разваля традиционните семейства, поддържащи няколко поколения и лишава хората от собственост. Единствения източник на препитание е наемния труд, а семейството се затваря до най-малката клетка на обществото. При постоянно нарастващото градско население (т.нар. урбанизация) реално се вижда опасност от заливането на градовете от хора изпаднали в крайна нужда и последващи хуманитарна и икономическа криза.

Далновидния Бисмарк взима решение, което за няколко десетилетия се повтаря в много други държави. Това предотвратява тежките последици от загубата на собственост и средства за препитание на набралия сила пролетариат. От тогава, до ден днешен, цивилизования свят е измислил всякакви варианти за социално и пенсионно осигуряване, комбиниращи в различна степен държавна и частна инициатива. Успеха на една система се измерва по крайния резултат на нейния продукт. За сега се приема, че капиталопокривнатаосигурителна система дава най – висок доход на своите вложители, при настъпване на застрахователното събитие. При нея се избягва риска, пред който развитите страни са изправени, след края на 80-те годни на миналия век. Става дума за постоянно нарастващото възрастно население, за сметка на хората в трудоспособна възраст, които при другата система, разходопокривната, би трябвало да издържат неработоспособните членове на обществото. Тук риска се избягва, като всеки вложител разчита на средствата от собствената си партида, натрупани през годините, а не на вноските направени в реално време от работещите  в момента. Разбира се при вложенията, правени за толкова дълъг период от време съществуват икономически рискове като фалити и инфлация. Тук в случая следва да се намеси държавата като гарант, а често и като основен осигурител.

Нека обърна внимание на това, как българската държава регулира осигурителните отношения между гражданите и съответните институции в два периода – след Освобождението до 1944 г. и след 1944 г. до промените през 1989 г. Умишлено правя паралел точно между монархическия и социалистическия периоди, тъй като често пъти сравненията между тях са основен аргумент в политическите спорове, между привържениците на различни идеологии.
Историята на социалното и в частност на пенсионното осигуряване в България започва 8 години след Освобождението, с приемането на Закона за пенсиите за инвалидност на военните лица от 11 ноември 1886 г. Той е считан за доста несъвършен, затова някои приемат за първи подобен акт Закона за пенсиите на учителите от 15 декември 1888 г. (влязъл в сила на 12 януари 1889 г., след публикуването му в бр. 4 на Държавен вестник), прокаран от правителството на Стефан Стамболов. С него започва изграждането на осигурителната система. Първоначално тя обхваща само държавните служители и работниците в държавните предприятия, а от 1918 г. и работещите в частните предприятия. Интересен момент от този период са т.нар. поборнически пенсии. Първият Закон за подобрение на положението на поборниците и опълченците е приет на 3 юни 1880 година. Към тази категория се отнасят "не само повредените поборници в турските затвори и във време на военните действия, но и всички други, които независимо от тия причини и подир военните действия са се повредили и са станали неспособни за работа". Законът отрежда "на неспособний за работа поборник да се дава ежегодно от 100 до 300 франка съдържание пожизнено." За да получат помощ, поборниците трябва да предоставят медицинско свидетелство, "от което явно да се вижда, че болестта, която има, не му дава възможност да работи и да се прехранва с труда си."

До войните за национално обединение, размерът на пенсиите е давал възможност за едно добро съществуване на пенсионерите, предвид малкия им брой и нарастващия демографски потенциал на страната. След двете национални катастрофи, завършили с подписания Ньойски договор, започва продължителен процес на обезценяване на пенсиите по обективни причини, който е прекъснат за кратко през 30-те години на 20 век и е възобновен отново по време на Втората световна война.
С приемането на Закона за общественото осигуряване от 1924 г. и на Закона за пенсиите за изслужено време от 1932 г. е оформена фондовата система за социалното осигуряване в България.
Следващият етап е изграждането на държавното обществено осигуряване, започнало със създаването на Института за обществено осигуряване през 1941 г., който се грижи за изграждането и доброто функциониране на обществените осигуровки в страната.
 Десет години по късно - през 1951 г. е ликвидирана системата на фондовото осигуряване и тя е заменена от изцяло държавна - с бюджетно финансиране на социалното осигуряване.

Действащото до Деветосептемврийския преврат и малко след него пенсионно законодателство определя точни и ясни критерии за отпускане на пенсии, като от първостепенна важност са размерът и продължителността на внесените осигурителни вноски. Участието в даден пенсионен фонд се доказва със специални марки в осигурителната книжка и с т.нар. Сведения за пенсиониране, издадени от съответния работодател.
През 1948 г. е приет нов Закон за общественото осигуряване, заменил действалия от 1924 г. такъв, който подменя фундаменталния принцип, че правото на пенсия се поражда от участието с осигурителни вноски в съответния фонд, а не от положения труд.Осигуровките на работниците и служителите по силата на новия закон се поемат изцяло от държавните предприятия и учреждения. След 9 септември 1944 г. влиза в сила Закон за подпомагане на жертвите в борбата против фашизма и капитализма, който предвижда финансова помощ и безплатен ремонт на жилищата на "пострадалите". Постепенно кръгът на "пострадалите" правоимащи се разширява значително и обхваща и кръвните роднини на антифашистите до трета степен на родство, а също и тези по сватовство.

През юни 1945 г. е приета от народната власт „Наредба-закон за народните пенсии”. Според този нормативен акт право на такава пенсия имат всички български поданици, които в периода от 9 юни 1923 г. до 9 септември 1944 г. са пострадали в борбата против фашизма и в резултат на това са станали инвалиди с най-малко 30% изгубена работоспособност. От право на пенсиониране по този закон могат да се възползват и тези, които са допринесли за борбата против фашизма като общественици, хора на науката, изкуството и литературата. Такива пенсии се отпускат и като наследствени на съпрузите, непълнолетните деца и родителите на загиналите антифашисти. През 1959 г. ЦК на БКП институционализира съществуването на института на Активните борци против фашизма и капитализма (АБПФК), по силата на което обстоятелство в зависимост от това в коя от четирите категории попадат тези лица, получават и съответния размер на пенсия по силата на специалното осигурително законодателство за тази категория физически лица. За да се отпусне пенсия на АБПФК от 1959 г. не е необходимо наличието на процент на инвалидност. Осигурителната и законодателна аргументация в случая е насочена към тежките условия на антифашистката борба, които са влошили здравето на кандидатите и това се е отразило на тяхната работоспособност. От съществена важност в случая е обаче обстоятелството, през годините кандидатът да не е изменил на комунистическите идеи, като за целта представи и съответен документ от ръководството на БКП, РМС, ОФ, а за техните ръководства - от Министерския съвет.

На 14 януари 1948 г. е обнародван Закон за лишаване от право на пенсия на лица, проявили фашистка дейност. Въз основа на него са спрени пенсиите на безследно изчезналите в периода от 9 септември 1944 г. до 30 март 1945 г. във връзка с преврата на 9 септември 1944 г., както и на осъдените от Народния съд, а също и на всички други физически лица, за които властта смята (т.е. по презумпция), че имат "фашистки прояви". По силата този закон са отнети и наследствените пенсии, като не е признат за трудов стаж този положен от някои длъжностни лица преди 9 септември 1944 г. - кметове, помощник-кметове, полицаи и т.н.
Пенсионното законодателство в периода от 9 септември 1944 г. до приемането на Закона за пенсиите, влязъл в сила от 1 януари 1958 г. е с ясно изразен политически характер. Идеята за право на пенсия е, претворена и в законодателството, че тя е средство за овъзмездяване, а не резултат от дългогодишно осигуряване на лицето, при това реално осъществявано.
Характерна черта на българската осигурителна и в частност пенсионносигурителна система в исторически контекст е, че тя е в много по-голяма степен обвързана с държавата, отколкото в развитите европейски страни в края на 19 и през 20 век. Одържавяването на социалното осигуряване в България по немски образец започва през 1941 г. със създаването на Института за обществено осигуряване, което е решителна стъпка за обхващането в осигурителната система на всички слоеве от активното население на страната от т.нар. свободни професии - земеделци, занаятчии и търговци, въпреки символичния размер на техните пенсии.

След Априлския пленум в България е приет Закона за пенсиите, влязъл в сила от 1 януари 1958 г., и останал в сила до влизането в сила от началото на 2000 г. на сега действащия Кодекс за социалното осигуряване.
В края на 1960-те минималната пенсия, така наречената "Земеделска пенсия", на възрастни хора, които никога не са работили държавна работа, е 30 лева. През 1970-те средната пенсия е била 70-80 лева на месец. Тези, които се пенсионират средата на 1980-те, получават пенсия с 5% до 20% по-малка, от последната им заплата.

Тъй като целта на настоящата ми статия не е нито да критикувам, нито да превъзнасям дадена система, искам да направя кратък сравнителен анализ на изложените по горе факти, с който да провокирам и дискусия с читателите на сайта.
На първо място прави впечатление използването на пенсиите като средство за възмездяване на заслужили лица. След Освобождението това са т.нар „поборници”, а след 09.09.1944 г., т.нар. „активни борци”. Двата периода граничат със събития променящи политическата обстановка в страната. Появяват се прослойки от хора със заслуги към новата власт, чиято лоялност трябва да бъде наградена. От политическа и морална гледна точка, това е справедливо. От чисто икономическа, раздаването на пари от социално осигурителната  система, без преди това да са правени вноски в нея, е неоправдано. Това натоварва излишно бюджетната система, тъй като и през двата периода държавата играе основна роля в общественото осигуряване. Разбира се прецедените в световната практика съществуват и те са достатъчно красноречиви. Грубо нарушение са обаче спрените пенсии на хора, съвестно участвали с вноски във фондовете, на които са отказани полагащите им се суми, по политически причини, както и двоякия модел на определяне на критериите за титлата „поборник”.


На второ място поставям съществената особеност, че и в двата периода, държавните фондове са тези, на които поемат грижите за неработещите граждани. Вероятно е национална особеност да се разчита на държавата и да не се поемат излишни рискове. Това е особено валидно за времето преди 09.09.1944 г., когато все пак има свобода на стопанската инициатива. Бих нарекъл това, доста сериозен прът в колелото на тези, които превъзнасят капиталистическите отношения в Царство България.
Като трети съществен момент отбелязвам социалната роля на Народна Република България, изиграна с т.нар. „земеделски пенсии”. За първи път, хора нямащи отношения с пенсионната система получават средства за съществуване за сметка на държавата за време, в което са работили.

В заключение искам да споделя мнението си за двете системи. Макар и несъвършено, пенсионното осигуряване в България, следва изключително бързо наложения от Бисмарк модел. В този случай не мога да не поздравя посмъртно администраторите в Царство България, осъзнали на време нуждата от такива действия. През периода на Народна Република България, се  наблюдава социализиране на държавата и опит за тотален обхват на системата върху всички нуждаещи се, без оглед за индивидуалния им принос. Това е поне опит за социализъм в чист вид.

   Автор: Стоян Гълъбов - публицист на свободна практика     

понеделник, 20 април 2020 г.

Като студент в началните курсове имах възможност да се запозная с чудесни момичета. Месечната ми издръжка бе на минимум. Не можах да се класирам за стипендия само защото доходът на родителите ми надвишаваше 50 лева на човек само с 50 стотинки.

Въпреки това животът ме обичаше и аз него. Месеците вървяха в рамките на щедрите 60 лева от любимите родители. Като платя наема от 15 лв., остават 45 лв. за цял месец. Не му правете сметка! Щом съм оцелял, значи съм живял.

Водех момичетата в ресторанта на Операта. Бутилка бяло вино „Димят“ и сирене в пергамент – 1,89 лв. Давах бакшиш. И си отивах пеша, защото имах само два лева. Така бе и в ресторанта на ЦУМ, където играехме туист и възрастните ни ръкопляскаха. Ресторант „Рила“ под хотела, също имам спомен.

Не правя агитация за времето на моето поколение, но искам да ви кажа, че бяхме много свободни и щастливи. Това, че съм гладувал понякога, е вярно, защото обичах живота. Не мога да помогна на моите близки, защото едва ли ще ме разберат. Живеем в различни времена, обладани от жестоки печалбари!/Ретро.бг/

Митко Павлов

сряда, 25 март 2020 г.

Като деца, ние се возехме в автомобили, без колани и въздушни възглавници, карахме колело и летни кънки без каска на главата…

Пиехме вода от маркуча за поливане на градината, а не от бутилки, закупени в големи търговски вериги.

Пиехме от една бутилка и никой не е умрял, заради това…

Хапвахме млечен сладолед, бял хляб с масло или свинска мас и чесън, пиехме безалкохолни напитки със захар, но не сме били с наднормено тегло, защото ние постоянно си играехме навън…

Излизахме на сутринта и играехме по цял ден, на криеница, граничари, крадци и ченгета, кралици, каубои и индианци и всичко останало, което въображение на едно дете е в състояние да роди.

Често родителите ни не можеха да ни намерят по цял ден, а шамарът бе част от образованието, а не насилие в семейството.

Никога не сме имали никакви проблеми. Прекарвахме целия ден в състезания с бордове от отпадъци от мазето, карайки колело по улицата,забравяйки, че нямаме даже спирачки.След няколко падания, счупени пръсти и натъртвания, сме се научили как да решаваме проблемите си. Ние нямахме въображаеми приятели. Ние не добавяхме приятели в социалните мрежи, а в крайна сметка имахме истински приятели!

Ние нямахме проблеми с концентрацията в училище…

Не ни даваха хапчета за хиперактивност. Ние нямахме училищни психолози и педагози, но все пак завършвахме училище. Ние не продаваме лекарства пред училището. Ние нямахме PlayStation, Nintendo, 100 кабелни канала, ние не разполагахме с видео рекордери, съраунд звук, мобилни компютри, интернет, чат стаи…

Имахме приятели и те бяха реални, бяха всичко! Играехме с лък и стрела, правехме си крепост от сняг, хвърляхме фойерверки за Нова година, четяхме купчина комикси! Отивахме с велосипед или пеша до къщата на приятелите ни, за да бъдем заедно, без предварителна уговорка!

Когато се стигнеше до проблеми със закона, родителите не ни плащаха гаранцията, за да ни измъкнат. В действителност, те често бяха по строги от самия закон! Последните 50 години са били най продуктивните година в историята на света. Нашите поколения са направили най-добрите изобретатели и учени и до днес. Имахме свобода, правото на грешка, успех и отговорност. Научихме се да живеем с тях! Вие принадлежите към това поколение!

Честито! Може би е добре да споделите това с други хора, които са имали късмета да пораснат като истински деца, преди адвокати, държавни и правителствени ръководители да започнат да определят как да живеем!

Може би искате да изпратите това съобщение и на децата си, за да видят, как са израснали родителите им? Здравейте поколение! Всеки от нас е ангел с едно крило и можем да летим само прегърнати!

Източник:За жената

вторник, 24 март 2020 г.

Снимка:Йордан Симеонов "24часа"

Една от многото премълчавани истини относно факти около войната на НАТО срещу Югославия бяха непрекъснатите прелитания и нарушения на натовски машини във въздушното пространство на България през пролетта на 1999година. Лично аз през това време водих малка оперативна група за наблюдение на НЛО съставена от ентусиасти на дилетантско ниво и в рамките на наблюдателната дейност редовно водихме протоколирани наблюдения, в които се вписваха по правило и самолетите и констатирани видими данни за тях, преминаващи по трасета над и в известен периметър около София посредством използването на разнообразен арсенал от оптически прибори с увеличение 15-40Хпъти и диаметър на обектива 50-64мм инсталирани главно извън населени места.

По време на военно-въздушните удари в рамките на операцията срещу Югославия и режимът на Милошевич, не съм успявал да засека и наблюдавам бойни самолети било то сръбски или натовски нито един единствен път, като изключение в това отношение беше един български СУ-25, който влезе в обективите на бинокъла ми и се позиционираше на около 10 КМ северно от София. Но на базата на “свидетелските показания” на един изключително сериозен човек с желязна репутация може да се заключи, че през пролетта на 1999г. над София са преминавали натовски военни самолети и изключително тревожно звучи неговият описателен разказ за два самолета - единият голям и тумбест(авиоцистерна с гориво?) следван плътно и непосредствено от друг значително по-малък самолет(изстребител?) наблюдавани да извършват полет в небето над София.

Този факт, който аз не подлагам на съмнение с оглед личността на свидетеля ми се вижда изключително интерес особено от гледна точка на общественият резонанс, който би предизвикало такова разкритие при положение, че обсегът на сръбските зенитни ракети напълно покрива небето над София(до границата са само 60КМ, обсегът на радарите - 150КМ) и последиците, които биха могли да произходят в случай не успешен ракетен пуск от страна на сръбската ПВО срещу пълната с тонове керосин авиоцистерна в небето над София…

Но по време на кризата в Югославия се случи един любопитен инцидент, когато на 28 април(ако не се лъжа) натовска противорадарна ракета ХАРМ удари покрив на къща в Горна баня причинявайки материални щети и фактът, че тя вероятно не беше само една единствена не беше официално оповестен. Главният обективен елемент тук е, че принципно натовските противорадарни ракети ХАРМ имат ефективен обсег на действие 20 КМ, а от софийският квартал Горна баня до сръбската граница разстоянието е точно три пъти по-голямо!

Това означава, че официалните твърдения тогава, че въпросната противорадарна ракета ХАРМ е била изстреляна “случайно” над сръбска територия по посока към България са направо абсурдни. Порових се тук-там, разпитах военни от българската ПВО относно събитията от онази привечер и излезе следната история - българските военни са включи радарните си системи по западната ни граница с намерение да следят хода на военно-въздушните операции над част от територията на СРЮ, при което са облъчили двойка щатски Ф16 изпълняващи бойна мисия. В резултат несигурните и неопитните екипажи на американските бойни самолети са класифицирали погрешно облъчването на български радар разположен западно от танковото поделение Горна Баня като захващане от сръбската ПВО, навлезли са поне 40 КМ навътре в българска територия, захванали са облъчващият ги български радар и са осъществили пуск на противорадарна ракета клас “въздух-земя” по него класифицирайки го като представляващ активна опасност елемент от сръбската ПВО. Очевидно по думите на войници служили в българската ПВО през пролетта на 1999г., българските офицери са разбрали за осъществяването на атака и веднага са предприели изключване на въпросните радари, в резултат противорадарната ракета ХАРМ фактически изгубила целта си продължава да лети в посока изток, преминава над и около точката на целеното попадение(изключеният радар), достига квартал Горна баня и се удря в покрива на въпросната къща предизвиквайки материални щети. Очевидно мощната бойна глава на ракетата автоматично се е откачила, което е спасило горнобанското семейство от сигурно унищожение.

Да, но нещата определено не свършват дотук - вечерта когато това се случи аз бях на гости при познат в Бояна и чух ударът предизвикан от попадението на ракетата, който отчетливо дойде от северозападна посока по линия на Горна баня. Отначало помислих, че става въпрос за поредната жестока автокатастрофа не свързвайки нещата с текущата военна операция, след съвсем малко време(разстояние на минути) обаче дойде втори още по-отчетлив и ясен звук от попадение от посока югозапад някъде над квартал Княжево, след кратък период от време по телевизията пристигна извънредната новина за ударената от ракета къща в Горна баня…но какво да кажем за вторият звук от удар, нито дума не бе казана относно някаква втора ракета и второ попадение, което се чу още по-ясно и отчетливо ?…Когато публикувах първият вариант по-примитивен вариант на този постинг в клуб Авиация, оттам се появиха ясни потвърждения на хора, които живеят в квартал Овча Купел относно две а не едно попадения. И какво се получава в крайна сметка - очевидно тук се прикриват три обективни факта - 1) че българската ПВО е провокирала атаката на американските самолети посредством включване на радарно наблюдение в рискован и крайно неподходящ момент, 2) че ракетата ударила къщата в Горна баня е изстреляна не в сръбското а в българското въздушно пространство, защото обсегът й е едва 20 КМ а от ударената къща до границата са цели 60 КМ, 3) че противорадарните ракети са били две на брой(както и изтребителите Ф16 са били два - факт, който се знае) като първата е ударила къщата в Горна баня а втората е попаднала вероятно извън населено място в полите на Витоша над квартал Княжево.

Източник:clubs.dir.bg

 „Гледайте Плевен и мислете за България“!

25 години след 10-ти някогашният силно развит промишлен и културен център е ударил дъното– икономическото, демографското, културното…

И за да не сме голословни, ще подкрепим тезата си с фактите в Плевен. Какво се случи или не се случи в един от най-хубавите градове у нас за четвърт век, за какво стигнаха всичките тези години, в какво се превърна Градът под Панорамата?

Демографски колапс – най-бързо изчезващия град у нас!

Някак си логично е да започнем от населението. И с невъоръжено статистически око се вижда как от ден на ден все по-пусти са не само улиците на града, по-рехави са върволиците от минувачи, които крачат по Главната, която преди години е гъмжала от народ по всяко време от денонощието.
И все пак данните са следните: населението на Плевен през 1985 г. е било 165 766 души, през 2001-ва – 121 880, през 2005-а – 113 700, 2007-а – 112 570, 2009-а – 111 426, 2011-а – 106 011, декември 2013-а – 103 122. Простите сметки показват, че над 60 000 души са напуснали Плевен завинаги през периода на прехода. Плевен е последен по големина от групата на селищата в страната с население над 100 000 души. Засега. Но тази статистика е закономерен резултат от факта, че хората бягат, защото не намират препитание в родния си град.

Бизнесът и икономиката – в будна кома

Функционират колкото да се каже, че ги има, и произвеждат толкова, колкото да плащат (не всички редовно) на служителите си. Фирмите просто фалираха или се покриха в сивия сектор. Преди 25 години Плевен беше крупен индустриален град. Около десетина държавни предприятия, сред които „Плама“, Ядрения завод, „Плевенски цимент“, машиностроителните заводи и др. формираха голям процент от приходите в националния бюджет. Със своето качествено производство плевенските заводи присъстваха на международните пазари. След вандалската приватизация, нямаща нищо общо с нормалната процедура на раздържавяване, се оказа, че плевенските предприятия са ограбени от международни мошеници с помощта на безлични чиновници, които тихо и кротко си прибираха тлъсти проценти от мнимите приватизатори. През тези 25 години мнозина предприемчиви хора дръзнаха да създадат частни фирми, като ползваха възможностите за отпускане на кредити от банките. Убийствените лихвени проценти обаче направиха заемите невъзможни за обслужване. Така през 2011 г. за пръв път чухме потресаващата статистика, че около 60 – 70% от бизнеса в Плевен е фалирал или пък се е покрил в сивия сектор.

В момента нефтената рафинерия „Плама“ практически не работи. Нефтохимическият комбинат между Плевен, Долни Дъбник и Градина започва да дава продукция от 1970 г., а  след промените към пазарна икономика става единствената фалирала рафинерия в света. Повечето машиностроителни и металообработващи предприятия също са ликвидирани, другите са свили многократно производството си. За икономически „гиганти“ сега се смятат две – три шивашки фирми, в бранша има още десетина средни и малки предприятия.
А данните на статистиката са следните: по Булстат през 1999 година са били регистрирани 20 328 фирми в областта. 13 години по-късно – през 2012-а, те са 9 370 със заети в тях 52 169 души.

Училищата в областта – с  50 по-малко
През 1989 г. в региона има 163 учебни заведения. В тях учат 57 655 деца. През учебната 2012 – 2013 година те са се стопили до 117, а децата – до 30 729. От тези числа можем да извадим още две училища, които бяха закрита тази учебна година – Професионалната гимназия по добив на полезни изкопаеми и газоснабдяване „Проф. Георги Златарски“ в Долни Дъбник и ОУ „Христо Ботев“ в село Староселци.

Политически интриги и лобита разбиха и съдебната система
„Тогава разследвахме дребни кражби, тук-там по някое сбиване, нарушаване на реда от шумни компании. Ако станеше някакво убийство, изнасилване, отвличане, то беше единствено за години наред и хората дълго го обсъждаха. Но най-важното е, че хората се бояха от закона и проявяваха уважение към полицията“. Това си спомня местен полицай, който около 10 ноември 1989 г. заедно със свои колеги посрещнал демокрацията на площада.Магистрати си спомнят с носталгия времената, когато сроковете за образуване и за разглеждане на делата са се спазвали стриктно. Преди 25 години обаче много рядко са регистрирани тежки криминални престъпления. В резултат на това прокуратурата и съдът са имали възможност да изработват всеки случай с нужното внимание и да постигат качество на правораздаването. Тежките, знакови убийства на хора от силовите групировки, както и засилването на активността на престъпния свят като че ли поставиха началото на опитите за опитомяване на съдебната ни система. Представителите на ъндърграунда искаха убийците на всяка цена да останат скрити, а пък политиците желаеха да задържат властта си – също на всяка цена. Затова съдебната система им трябваше. Пробивът се извърши с раздаване на пари и постове, с много кръв и унижени човешки достойнства. Следваше разделението на лобита, интригите и загубата на доверие в съдебната система. Плевенската прокуратура се задръсти от стари, залежали дела, от които лъхаше на корупция.

Земеделието и животновъдството – на командно дишане

Разположен в централната част на Дунавската равнина, градът беше един от водещите центрове на селското стопанство. Районът нямаше необработваема земя и незастъпен отрасъл на животновъдството – крави, свине, птици, овце. Сега големите ферми в Плевенско се броят на пръстите на едната ръка, а с дребно стопанство никой не се занимава – селата обезлюдяха, кражбите на домашни животни станаха ежедневни престъпления, с които държавата показа, че не може да се справи. Само Институтът по лозарство и винарство и гимназията със същия профил все още се опитват да запазят славата на района като водещ в отрасъла.

Люлка на велики спортисти

Плевен беше и един от водещите спортни центрове – стотици са местните спортисти, печелили медали от олимпийски, световни и европейски първенства през изминалите години. Тереза Маринова, Гълъбин Боевски, Пламен Гетов, Цветан Антов са само част от спортните звезди на плевенския небосклон. Днес техни последователи липсват не защото местното спортно училище няма треньорите и капацитета да подготвя шампиони. Няма спонсори, които да помагат финансово на младите спортисти, няма и зали и условия, където те да се подготвят. Почти всички клубове са буквално напъхани да тренират в двете спортни зали – „Балканстрой“ и „Спартак“. Очаква се в необозримото бъдеще и Плевен да има своята „Арена Армеец“, но да видим.  Ако не се намерят необходимите пари, градът ще се сдобие с още един антипаметник на спорта – подобен на този до входа на Кайлъка.

ШЗО – едно от най-елитните поделения на армията

Все още, а и повече от век (107 години) за много мъже от страната първата асоциация с Плевен беше ШЗО. Това беше едно от най-елитните поделения на Българската армия за всички времена, твърдят военните. Създадена е с указ на Фердинанд през 1901 година, през 1998 беше преименувана на Център за учебна подготовка на младши командири и новобранци и през 2003-а стана Учебна база „Христо Ботев“. Закриха я през лятото на 2007 година след като отпадна задължителната военна служба. Същата година в Плевен бе дислоцирана от Казанлък Пета шипченска механизирана бригада, която правителството на Бойко Борисов ликвидира.
Сега в момента в Плевенския гарнизон са разположени един зенитно-ракетен дивизион, подчинен на Втора механизирана бригада в Стара Загора, един механизиран батальон, подчинен на 61 механизирана карловска бригада и един център за начална военна подготовка. Или ако трябва да говорим с числа, в града има не повече от 600 военни.

Културният афиш обедня

Кореняците плевенчани с носталгия си спомнят за времето, когато културният афиш на града е бил наситен с интересни събития (без да се дублират в един и същи ден и час) и културните институти не са излизали в отпуск през лятото. Така само 1988 г. е запечатала следните събития за месеците юни – август: премиера на „Аида“ на Плевенската опера с гостуващи солисти от СССР; концерти пред каскадата – на Духовия оркестър (единственото, запазило се до днес), но и на формации и фолклорни състави от Плевен и съседни общини; летни театрални вечери с гостуващи актьори от София, като отделно Клубът на дейците на културата организира срещи-разговори с театрални дейци от НТ „Иван Вазов“ и Театъра на Народната армия с последващи камерни спектакли.

За децата се организират празнични срещи с участници в асамблеи, с лауреати от международни конкурси, изложби на детско творчество. Младежкият дом напълно оправдава името си за времето, през което съществува. После изведнъж стана „нефункционален“, сградата с много мъки беше продадена, а от 7 години на нейно място зее огромен трап. Народна опера с филхармоничен оркестър „Христо Бръмбаров“ се закрива и се създава Плевенска филхармония с открита оперна сцена. С реформите на първия кабинет „Борисов“ без малко Плевен да остане и без филхармония.

Здравеопазването – бяла лястовица на фона на тоталния срив

Единственият сектор, който процъфтя в Плевен в годините на прехода, е здравеопазването. Ако през 1989-а областта, а и цяла Централна Северна България са обслужвани само от т. нар. Окръжна болница, днес в града има цели девет лечебни заведения. Плевен се открои като водещ в областта на гинекологията и онкогинекологията. Без съмнение тук огромен принос има проф. Григор Горчев, който пръв у нас заговори и направи операции с роботизирана хирургия, в неговата клиника проплака първото хайфу бебе у нас. Тук са и два от водещите центрове по репродуктивна медицина, които помагат на двойки с проблеми от цялата страна.
Това се случи в региона за 25 години. Остава ни надеждата, че равносметката ни, когато празнуваме 50 години преход, ще е по-оптимистична. Само да не стане като в популярната песен – а дано, ама надали…

Плевен преди 10 ноември 1989 г.
В годините на социализма Плевен е един от най-силно развитите промишлени градове в България. Като структуроопределящи за икономиката  са отраслите нефтопреработване, металообработване, машиностроене, лека и хранително-вкусова промишленост. Тук (завод "Илинден") се произвеждат машините за леене с противоналягане по патента на акад. Ангел Балевски, а консервният комбинат е  вторият по големина в страната. Други големи и важни стопански предприятия давали препитание на  хиляди са : Завода за турбини "Вапцаров", завода за винарски машини, Чугунолеярен и Стоманолеярен завод, Завод за електронни изделия, завода за алуминиеви отливки, циментовия завод и завода за стъкло.

Градът се славел още с хубавия си център изцяло обновен в края на 70-те, красивия парк “Кайлъка” и Скобелевия парк с  костница и Панорама „Плевенска епопея“, построена в чест на 100-годишнината от Освобождението на България от турско робство. Плевен е бил посещаван от над половин милион туристи годишно, главно от бившия СССР.


Вергил Борисов Ваклинов е български граничар, загинал при изпълнение на служебните си задължения по охрана и отбрана на държавната граница на Народна република България през 1953 г.

Вергил Ваклинов е роден в пернишкото село Планиница. След като завършва средното си образование, известно време работи като миньор в мина „Куциян“. През есента на 1950 г. е призован да отслужи редовната си военна служба в редовете на Гранични войски. По свое желание е изпратен в Школата за инструктори на служебни кучета в Берковица, която завършва с присвоено звание младши сержант, и е разпределен да служи на застава край гръцката граница в близост до село Бръщен.

Смърт...
Вергил Ваклинов и служебно куче Вихър

На 1 юли 1953 г. младши сержант Вергил Ваклинов, редник Трайко Стаменов и служебното куче Вихър изпълняват бойна заповед по охрана и отбрана на държавната граница в местността „Ливадите“, край с. Бръщен. Около 21:30 ч. чуват изстрели откъм района на Римския мост на Доспат дере. Вергил Ваклинов и Вихър, следвани от Трайко Стаменов, се отправят към района на престрелката.
Минути преди това въоръжена група от 4 диверсанти, завръщаща се нелегално в Гърция, след като е изпълнила задачата си в България, се е натъкнала на наряд от съседната гранична застава в състав ефрейтор Александър Александров и редник Дончо Ганев. В завързалата се помежду им престрелка е убит Дончо Ганев, тежко ранени са Александър Александров и единият от нарушителите.

Вергил Ваклинов пресича пътя на нарушителите, преследва ги по посока на държавната граница, като успява да залови жив един от тях. В местността Чуката (сега Ваклинова чука), намираща се на 700 м. югоизточно от с. Бръщен, той е тежко ранен при престрелка с другите трима нарушители. Един нарушител е убит от служебното куче Вихър, което също загива в схватката с него. Останалите двама от групата успяват да преминат на гръцка територия.
След приключване на сражението тежко раненият Вергил Ваклинов през нощта в продължение на часове е носен на ръце от другарите си до съседното село Марулево, където местните селяни окосяват голяма поляна, за да може рано сутринта на 2 юли да кацне изпратен от София санитарен самолет, който да го транспортира до болница. Въпреки положените усилия от другарите му, от местното население и от властите, Ваклинов умира по време на полета.

Посмъртни почести

С министерска заповед младши сержант Вергил Ваклинов е повишен посмъртно в звание младши лейтенант и получава отличието „Герой на Граничните войски“. В негова чест през 1960 г. село Марулево е преименувано на Ваклиново. В центъра на селото е издигнат паметник на граничаря Вергил Ваклинов и кучето му Вихър.
Паметници и паметни плочи на Вергил Ваклинов има още и до Римския мост на Доспат дере, в родното му село Планиница (Пернишко), в Школата за инструктори на служебни кучета в Берковица, в двора на бившия граничен отряд в гр. Гоце Делчев, в двора на ГПУ в Доспат (бившата комендатура), както и в заставата, в която е служил и която по-късно е била наименувана застава "Вергил Ваклинов".
На 3 юли 2010 г. паметната плоча на Вергил Ваклинов до Римския мост на Доспат дере, която липсваше по неизвестни причини, е възстановена по инициатива на членове на Интернет форум "Граничарите на България". Плочата е открита от Героя на Гранични войски и участник в престрелката на Римския мост - Александър Александров. Мероприятието е осъществено със съдействието на РДГП Смолян, ГПУ Доспат, кметовете на Бръщен, Црънча и Доспат.

Присъстват членове на форум "Граничарите на България", племеници на Ваклинов, бивши и настоящи граничари от Доспат, Гоце Делчев, Смолян и цялата страна, Заместник директора на РДГП Смолян, Началника на ГПУ Доспат, кметовете на Бръщен, Црънча и Доспат, Директора на НУ "Вергил Ваклинов" - Доспат заедно група деца от училището. На 2 юли 2011 г. на Ваклинова чука, където е лобното място на Вергил Ваклинов и кучето му Вихър е открита нова паметна плоча с образите им. Плочата е изработена по инициатива на членове на Интернет форум "Граничарите на България". Присъстват членове на форум "Граничарите на България", племеници на Ваклинов, бивши и настоящи граничари от Доспат, Гоце Делчев, Смолян и цялата страна, Директора на РДГП Смолян, Началника на ГПУ Доспат, кметовете на Бръщен, Црънча и Доспат, Директора на НУ "Вергил Ваклинов" - Доспат заедно група деца от училището.

четвъртък, 4 януари 2018 г.

Все още е мистерия дали трагично загиналата преди 28 г. жена, която е и художничка, се е самоубила, или е била убита Млада жена кърми тримесечното си бебе - дъщеричката си Глория. В паузите между грижите хваща четките и боите и рисува. Рисува себе си с тъжни очи, прегърнала малката си рожба. Като Мадоната и младенеца. Това е красавицата Татяна Титянова - художничка и тв говорителка, току-що станала майка за втори път. Само дни след като е завършила платното, тя ще полети от... 4-ия, 10-ия или 16-ия етаж.

Следствието така и не установява със сигурност откъде е паднала към края си. "Балерина" - една от картините от дипломната работа на Титянова в Художествената академия Ден преди това Татяна разговаря със сестра си Антоанета. Тони току-що е родила син - първородния в семейството, в което се раждат все дъщери. Радостта е голяма! Двете весело се уговарят как ще разхождат заедно бебетата в парка. Таня се хвали, че са я поканили да направи изложба, че е събрала картините си... Дори имала дата - 7 ноември! Само след ден настъпва кошмарът, в който сем. Титянови живеят и до днес... На родилката Тони, която е само 1,6 г. по-малка, съобщават, че сестра и се е самоубила. Това се случва на 23 срещу 24 септември 1988 г., само 10 дни след като Танчето, както са я наричали вкъщи, е навършила 28 години (14.9.). “Моята Таня, разказва сестра и? Антоанета, винаги е рисувала. С картинки беше покрит дори диванът в стаята ни, а ние двете си драскахме комикси.

На стените майка ни опъваше стари чаршафи, разстилаше оризова хартия на пода, защото тя не признаваше малките формати - влечаха я мащабните платна.”Таня от малка била голяма красавица, преследвана от ухажори, но тя използвала всеки миг, за да рисува. Била и умница - отлично владеела френски, английски, руски, свободно говорела испански, дори работела като екскурзовод към тогавашната младежка агенция за туризъм “Орбита”. Баща им е истинска енциклопедична личност. След работа в чужбина той купува автомобил и разхожда дъщерите си из световните музеи. Въображението на Таня е поразено от творбите на Микеланджело, Тициан, Рембранд. Прерисува ги. Тежка бронхопневмония я задържала вкъщи. В училище им преподавал физикът Кубрат Томов - прочут по-късно с интересите си към психотрониката. Той вижда картините и? и кани Светлин Русев да оцени таланта на младата художничка. Маестрото е впечатлен и препоръчва да опита силите си в Художествената академия.

По-късно той си спомня, че момичето освен талантливо и било и много красиво, често модел на своите колеги. Спомня си също, че е имала сериозни семейни проблеми...Таня се колебае къде да учи. Иска да следва медицина, но пък приятелите и? от кръжок по фотография пращат нейни снимки на кастинг за актриса на българо-руски филм. Избират я. Но баща и? отсича: “Докато си ученичка, бъди ученичка”. А Таня включва в списъка на мечтите и ВИТИЗ. Случайност я връща към рисуването. Близка на семейството - заможна французойка, им идва на гости. Дамата посещава Криптата и си купува икона на Св. Богородица. Иска да вземе такава и за подарък, но няма. Таня я утешава и и? предлага да нарисува една мадона.

Гостенката отнася иконата и картината, подарява каноничната творба на свой приятел, а запазва рисунката на Таня. Когато той я вижда, възкликва:

“Ти защо имаш по-хубавата картина!”. Убеден, че авторката има голям талант, предлага на семейството да я прати да учи в елитно училище по изкуство в Ним. Не се надяват много за разрешение, но получават. Така Таня заминава за Франция, където взема две години в една. Техните приятели меценати притежавали голямо казино, а там гостувал все още неизвестният у нас през 70-те години певец Дейвид Бауи. Той се влюбва в Татяна и дори и? предлага брак, спомня си сестра и?. “Ти луда ли си - казва и? тя в един телефонен разговор. - Кой е този Дейвид? Кой го е чувал? Кой го знае? Я зарежи тази работа!” И по-голямата сестра послушва по-малката... Не знае, че после години наред няма да я пуснат през граница.Както я послушва и в друга житейска ситуация, която предопределя съдбата и?.

Това Тони и до днес не може да си прости! Таня се връща в България, иска да продължи образованието си на художник в ателието на Светлин Русев. Мечтае за свое ателие, защото в семейния апартамент всички се прескачат с огромните картини 3 на 4 м. Такива са и за дипломната и? работа - рисува балерините от операта. Таня се явява на конкурс за тв говорителка под номер 800, но успешно се класира. Освен това често я ангажират да бъде конферансие на концерти. Така се запознава с бъдещия си съпруг Георги. Той е много напорист. Веднага я кани на среща Таня отказва, но Тони я съветва: “Не се дърпай така от първия път. Младежът е интересен. Излез с него. Нищо не те ангажира.” Таня приема поканата, а след 75 дни вече са мъж и жена. Тя е 1,60 м, той - 2 м. “Кой да предположи, че тази физическа разлика ще улесни конфликтите им да завършват с насилие”, спомня си Тони. След година се ражда дъщеря им Краси - кръстена на майка им, писателката Крася. Два месеца по-късно в семеен конфликт се намесва полиция, Таня се прибира вкъщи. “През повечето време тя си живееше у нас, ние гледахме Краси, по-късно и Глория. Уви, така се случи след това, че прекъснахме връзката с децата. Много ги обичахме, но с тях постъпиха както еничарите - откъснаха ги от роднините им.

 Дано са щастливи. Глория чак на 13 години разбра коя е майка и?, извърши се бързо осиновяване”, с тъга разказва Тони. Следват 10 години, които не са били от най-щастливите за Таня и Георги. Той работи в чужбина, тя прави кариера в телевизията, завиждат и?, одумват я - имала влиятелни свекър и свекърва... И продължава да рисува.Малко след раждането на втората си дъщеря започва да замисля изложба. Събира платната си. Те са притежание на много хора, защото Таня е била щедра. Подарявала е своите картини Събира ги, за да ги рамкира. Това позволява семейството, което притежава само няколко нейни картини, да има документирани творбите и?. Тони не иска да се връща към мрачните спомени, от които ги боли всички. За това как съобщават, че зад един блок лежи някаква жена - сигналът е постъпил в 5 ч сутринта.

Как свидетелите подписват показания, подготвени от следователите, които се разминават с разказаното от тях, как десетки неща говорят, че е невъзможно младата майка, която замисля изложба и е обещала на другия ден да види племенника си, да полети от ентия етаж... Тогава майката на Таня търси пелени, защото другата и? дъщеря току-що е родила и не е в жилището. Бащата няма спомени от тази нощ. Много са подозренията, че е бил упоен... Таня е предчувствала края си. Говорела е за “те”, за хора, които искат смъртта и?. Близките и? никога не се примиряват със заключението на следователите - самоубийство. Първото дело е срещу неизвестен извършител подбудител. Второто е за убийство, защото доказателствата са категорични. Многобройни експерти намират грешки в първите заключения от огледа, трупат се доказатства - например счупена подезична кост. Извършва се първата у нас биометрична експертиза, която с помощта на кукла трябва да установи от кой етаж е паднала младата майка. Изчисленията показват, че явно не е било от 4-ия, опитват от 10-ия, най-накрая 16-ият почти отговаря на възможността тя да е паднала на 8 м от блока... ако е наклонен като кулата в Пиза. До дрехите и? няма и следа от боята по прозорците на стълбищните площадки, а те дори навсякъде са били заковани...

По делото се сменят 9 следователи. Няма обяснение защо под тялото няма кръв, защо са травмите по лицето, избитият зъб, старателно разхвърляните настрани обувки, скъсаният колан на здравия английски цветен халат... Всичко “мирише” на аранжировка. Семейството вижда само далечна снимка на покрито с вестници тяло край блока. Не се примиряват. Покрепяни от опитни адвокати, търсят истината, а срещат замазване на доказателства, дори унищожаване на томове от делото. Тръгва слух, че Татяна Титянова е близка с Владимир - сина на Тодор Живков. “Ръгал я е в гърба, изверг”, шушукат бабите по опашките. Времената са смутни. Във “Файненшъл таймс” се появява статия за българските олигархически династии. Там е публикувана снимка на Таня с намек, че приятелка на сина на Първия е загинала при мистериозни обстоятелства.

Семейството никога не е споменавало това име! Не са намерени факти, че двамата дори са се познавали. Но машината за слухове работи. Според адвокат Петър Корнаджев така умишлено се отклонява вниманието от истинските виновници. Никой не е наказан за смъртта на Татяна Титянова. Остава едно завинаги почернено семейство и две деца, които не помнят или не познават майка си. Остават и картините на Татяна Титянова - талантлива художничка, чиято дарба е разпиляна. Тя заслужава изложбата, за която мечтае преди кончината си. Дано стане. В момента нейната “Мадона с младенеца” (“Автопортрет”) може да се види в столичната галерия “Хит арт” в сборна експозиция на ученици на Светлин Русев.

24chasa.bg

понеделник, 20 ноември 2017 г.

Снимка: Олег Попов/Архив БТА

Късната есен на 1986 година. От Партийния дом звънят в БТА с нареждане възможно най-бързо да бъде изпратен дежурния фоторепортер. Трябва спешно да се снима другарят Тодор Живков.
Дежурен в този ден е младият фотограф Олег Попов, който тръгва по най-бързия начин към Партийния дом. Отведен е направо в кабинета на Тато, който е сам и веднага му задава въпрос: „Къде да застанем да се снимаме?“
„Снимка с указание“ за публикуване на първа страница на всички национални вестници

„По онова време имаше ясни правила как да се снима Тодор Живков“, спомня си пред dnes.bg Олег, днес фотограф на Investor Media Group.
„Фотографите нямахме право да се доближаваме на повече от 3 метра до него. Нямахме и право да го заговаряме. От протокола му идваше нареждане къде точно застава Живков преди снимка, а сега трябваше аз да му кажа къде да застане“, разказва прочутия ни фотограф и продължава:
„Тогава обикновено подобни снимки се правеха от няколко фотографа – от БТА, националния архив, личния фотограф на Тодор Живков, снимаха и от Българската телевизия. Странното беше, че в онзи момент бях абсолютно сам. Нямаше други снимащи в кабинета“.
Олег Попов обаче бързо взима решение и казва на Първия къде да застане, за да стане снимката възможно най-добра. Веднага след това в стаята е доведен и световният ни шампион във вдигането на тежести Наим Сюлейманов. Двамата трябва да се снимат един до друг, да се демонстрира как всички са щастливи и доволни от смяната на имената по време на Възродителния процес.

Снимката, която Олег Попов трябва да направи, е специална и с указание от ЦК на БКП. От пресфото на БТА вече са съобщили на всички вестници, излизащи тогава, че снимката трябва да е на първа страница. Подобни снимки освен че трябва да са перфектни като визия, трябва и да носят послание, което управляващите искат да отправят. А одобрението за публикуването им идва лично от Милко Балев.
„Застанаха, здрависаха се и започнах да снимам. Снимах цяла лента. А после докато чаках да ми се прояви филмът изпуших десетина цигари, задължително беше всичко да е наред“, спомня си Олег Попов. И признава, че при гаф с подобни снимки обикновено следва уволнение. Защото на другия ден тази снимка трябва да се появи във всички издания – от „Работническо дело“ до „Народен спорт“.
В крайна сметка всичко е по мед и масло. Демонстрираната близост между Живков и знаменития спортист обаче е привидна – само дни по-късно Наим Сюлейманов тръгва с националния отбор на България за световната купа в Мелбърн и повече не се връща в България.

Но каква е историята на бягството му?

Наим е роден на 23 януари 1967 г. в семейство на български турци от село Птичар, Момчилградско. Започва да се занимава с вдигане на тежести от ранна детска възраст и още на 15-години започва да печели титли и да подобрява рекорди.
Когато е на 16 печели сребърен медал за България от световното първенство в Москва. Следващите 2 години той стъпва на най-високото стъпало в света в своята категория и печели 2 титли за България. Последната е на световното първенство в София през ноември 1986 година – по-малко от месец преди Наим да избяга в Турция. Разбира се, „Джобния Херкулес“ прави 2 световни рекорди в своята категория до 60 килограма – изхвърля 147.5 кг, а другият му рекорд е в двубоя – 335 кг.
По време на т.нар. Възродителен процес името му е променено на Наум Шаламанов, а това става повод той да емигрира в Турция през декември 1986 година по време на Световната купа в Мелбърн. Както по-късно става ясно, всичко е планирано и добре подготвено.
През късната есен на 1986 година двама мъже изчакват шампиона след поредната тренировка в София и му разкриват плана за действие. Той се съгласява, защото по думите му по-късно, не може да се примири със смяната на своето име. Така една вечер по време на престоя в Мелбърн плана влиза в действие. Същият ден Наим печели поредното състезание от световната купа. Вечерта има организиран банкет за всички щангисти, но Наим отива при треньорите и им съобщава, че се прибира в стаята си, защото не се чувства добре след тежкия ден. Така малко преди полунощ Джобния Херкулес отива в стаята си, набързо си стяга багажа и излиза навън, където го чакат трима души с кола.
Твърди се, че те са български турци, които живеят вече в южната ни съседка. Датата е 8 декември 1986 година. Мъжете откарват Наим в къща, намираща се в един от крайните квартали на Мелбърн. Няколко дни след изчезването си Наим е качен на самолет за Лондон, където го очаква президентският самолет на държавния глава на Турция Тургут Йозал.
Така Сюлейманов се озовава в Турция, където е посрещнат като национален герой. А и има защо – в своята славна кариера Наим Сюлейманоглу става 3 пъти олимпийски шампион (1988, 1992, 1996 година).

Каква е реакцията на България?

В първите дни Сюлейманов официално се води изчезнал. На 10 декември 1986 г. държавната БТА съобщава накратко: „От понеделник сутрин в Мелбърн световноизвестният щангист Наум Шаламанов е в неизвестност. От съобщенията в някои австралийски вестници се подразбира, че 19-годишният българин е станал обект на специално внимание на определени среди. Отведен е в някакво жилище с неизвестен адрес, но е известно, че се ползва от турци. От информациите се разбира, че върху него се оказва въздействие да не се върне в родината си“.
Два дни по-късно БТА допълва информацията за щангиста, като отбелязва, че „злонамерени сили, пренебрегвайки нормите на международните отношения и правата на личността, действат неправомерно срещу български гражданин“.
Докато в България официално никой нищо не казва какво става в шампиона, на 12 декември английските медии подробно описват случилото се: „Българският шампион във вдигането на тежести Наум Шаламанов пристигна в петък сутрин в Лондон на път за Турция, където ще получи политическо убежище. Турски дипломати го посрещнаха на летището и го отведоха в посолството на Турция“.
Британските медии съобщават и още нещо любопитно, което явно показва, че българската страна е била в неведение до последно за случващото се.
„Няколко часа, след като самолетът напусна Австралия, властите в Канбера се свързаха официално с консула на България Желязко Димитров и обясниха случилото се. Те са обяснили на българския представител, че австралийските власти нямат намерение да задържат в страната чужди граждани, които искат да я напуснат“.
Едва след демократичните промени медиите в България търсят гледната точка на Наим. А той обяснява, че е решил да избяга от страната когато българските власти сменят името му.
В крайна сметка Наим получава турско гражданство и променя името си на Наим Сюлейманоглу. Българското правителство реално не се опитва да попречи на участието му в Олимпиадата в Сеул през 1988 г. и получава парична компенсация от 1 250 000 долара. За успехите на тежкоатлета в първите години у нас обаче се говори под сурдинка.
Нататък Сюлейманоглу записва името си със златни букви в историята на щангите. Той е трикратен олимпийски шампион, седемкратен световен и поставя над 40 световни рекорди.

Автор: Красимир Ангелов
Източник:www.dnes.bg

вторник, 17 октомври 2017 г.

С овациите храниш народа, който все се оплаква, че е гладен
Големите държавници са големи актьори. Трябва да играеш на домашната и световната сцена под аплодисментите на свои и чужди. С овациите храниш народа, който все се оплаква, че е гладен.

Тодор Живков е нашият пример в учебниците по политология как се управлява със сценични изяви. Само Роналд Рейгън мери ръст с актьора от Правец. Двамата имат много общо помежду си. Родени са през 1911 г., започват кариерата си като актьори, по-късно влизат в коридорите на властта.

Първата роля на Рейгън е през 1937 г. в холивудската кинолента "Любовта е във въздуха". До края на 1939 г. той има вече 19 филма.

Същата година и Живков дебютира. Нашето дарование поставя пиесата "Три синджира роби" в търновското село Дъскот. Сетне отива в пазарджишкото Лесичево, където режисира "Хан Татар" и "Дъщерите на Ефремов". Следната 1940 г. е в самоковското Говедарци с "Хъшове".

От тези постановки най-сполучлива е "Хан Татар", разказва "24 часа". В нея Живков изпълнява главната роля, като вгражда в образа шекспировски драматизъм с нюанси от стилистиката на Холивуд. Спектакълът е посрещнат възторжено от публиката и критиката. Вестник "Подем" пише:

"На 23.ХІІ.1939 год. сформираният местен любителско-артистичен ансамбъл изнесе с небивал и завиден успех пиесата "Хан Татар" от Никола Икономов. Пиесата е битова и успешно издържана и допада еднакво както за градска, така и за селска публика. Естествената, непринудена и вдъхновена игра на любителите артисти беше изслушана със затаен дъх от публиката и възнаградена с възторжени овации и чести аплодисменти от страна на публиката. Дадоха отлични игри г-жа Стибенка Ф. Софронова (у-ка при прогимназията) и г-н Тодор Живков в ролите: на Меглена и Хан Татар. Същите извикаха от публиката спонтанни адмирации и изтръгнаха затрогващи сълзи от умиление. Ний възхваляваме почина да се изнасят чести театрални спектакли на селската сцена, а също така и непосилния труд и създаденото дело на младия и енергичен режисьор г-н Живков".

Тодор Живков репетира по партизански пътеки, в землянки и мандри, на явки с пароли на уста. През октомври 1943 г. се провежда Втората мургашка конференция на отряда "Чавдар". Това е аудитория, която ентусиастът не може да пропусне.

Веселин Андреев (Андро) описва актьорските умения на Тодор Живков (Янко): "Очите му ту се усмихваха, ту се замъгляваха студени, щом заговореше за врага, в усмивката му имаше нещо хитровато, благоразположено и много бързо ставаше иронична или убийствена, цялото му лице бързо се менеше".

На 9 септември 1944 г. идва победата. Партията оценява по достойнство актьора от Правец и решава да го прати на парламентарната сцена.

На 27 октомври 1946 г. са насрочени избори за Шесто Велико народно събрание. То трябва да смени Търновската конституция с Димитровска. В навечерието на вота Георги Димитров пуска директивата: "Опозицията по своя характер, по своите дела не е българска опозиция, а чужда агентура! Да се гласува за тази противонародна опозиция, това значи да се забива нож в гърба на нашата народна република!"

Борбата е крайно ожесточена. Печатът гъмжи от сигнали за насилия, манипулации и фалшификации. Въпреки издевателствата от 465 места в събранието опозицията печели 99. ОФ партиите вземат 89, а ортодоксалните комунисти сядат на 276 плюс 1 - това на ботевградския народен представител Тодор Живков.

Много важен е този мандат, защото на Живков партията възлага да изиграе исторически парламентарен спектакъл.

Представлението е насрочено за 4 февруари 1947 г. Това е денят на Живковата мастерпиеса.

"Има думата народният представител Тодор Живков", вдига завесата председателят Васил Коларов. Актьорът започва монолог в стил: "В котилото на порока".

С ювеналовски патос рисува столицата София като гнездо на политическия разврат. Както някога в балкана, Живков вдига показалец над главата си и внезапно го забива надолу.

"Тук - сочи той - са щабовете на продажната опозиция, които фабрикуват и разпространяват злостни слухове и лъжливи речи. Тук са международните шпионски служби, които фактически ръководят централите на Никола Петков и Коста Лулчев; тук са финансовите източници, чуждото злато, за съжаление, което прави от българи платени агенти на чужди сили. Тук се чувстваше най-тежко атмосферата на външния натиск".

Червеното мнозинство ръкопляска, а Никола Петков допълва от място: "Тук е огромната ти глупост!"

Живков игнорира Петков и минава в конкретика: "Ще ви съобщя само някои от провокациите на опозицията в София. Опозицията оглуши света със своя предизборен митинг. Даже и тук се заяви лично от Никола Петков, че това е най-грандиозният митинг, който е ставал в България".

"Това е вярно, 100 хиляди души", потвърждава водачът на опозицията.

"Около трибуната - продължава Живков - покрай лидерите личаха все отбор юнаци, осъдени от Народния съд и помилвани германски агенти, уволнени за фашистка дейност офицери и чиновници, стари политически грешници, спекуланти и прочее, натруфени дами, зози и суинги. Повечето от знаменосците на опозицията - това бяха бивши ратници и легионери".

"И четири танка имаше там! Не ги ли видяхте?", суфлира досадният Петков.

Тодор Живков поема глътка въздух: "Много от гражданите, за да се овладеят, хапеха устните си и мълчаха, а тия, които не можеха да се въздържат и викаха: "Да живеят Сталин, Тито, Димитров!", бяха малтретирани".

Моноспектакълът продължава един час. Такива като Никола Петков, които не отбират от сценично изкуство, се подиграват. Ценителите на Мелпомена обаче възторжено аплодират таланта. Без значение на партийната окраска. Опозиционерът Кочо Бонев например възкликва: "Този е добър за шпикер на Радио "София!"

Парламентарната изява на Тодор Живков е прицелена стратегически. Представлението е пролог към ликвидирането на българската опозиция.

Няколко месеца по-късно е отнет депутатският имунитет на Никола Петков. На 16 август 1947 г. той е осъден на смърт, екзекутиран е на 23 септември. Другите инакомислещи са командировани по затвори и концлагери.

Пусната е желязната завеса, която след четири десетилетия актьорът Роналд Рейгън ще вдигне.

*снимка "24часа"
Златко Желев Източник:www.dnes.bg

вторник, 3 октомври 2017 г.

За Бай Тошо имаше едно време  много вицове.Вижте една колекция из най-популярните от тях. Четени от разстоянието на  годините, може би вече не са толкова смешни, но са точна илюстрация от тогавашното отношение на народа към неговия пръв партиен и държавен ръководител. 

В ония години като виц се разказваше, че при първото посещение на Горбачов в София, Живков ехидно размахвал ръка с пет широко разперени пръста. Един вид – ти си ми петият, и теб ще надживея. Но ето, тук сме подбрали някои от по-интересните. Посмейте се ,дори и смях ни остави Живков, наред с всичко онова, което имахме, за да живеем спокойно – Въпреки всичко!




***

Звъни телефонът в дома на Тодор Живков, вдига Мара Малеева

– Ало, може ли да се обади др.Живков

– Кой го търси толкова късно, бе другарко- пита д-р Малеева

– Ами една негова съученичка съм от гимназията – казват отсреща

– Той не е учил бе другарко, каква сученичка – затваря възмутена Мара Малеева



***

Нова Година. Тодор Живков обикаля затворите на България и поздравява затворниците:
– За много години, за много години!

***

Активен борец пита Живков дали може от ордена “Златна звезда” да си направи зъби.
– Да – отговаря му Живков, – но можеш да носиш зъбите само по държавни празници.

***

Личният бръснар на Живков винаги, докато го постригвал, си говорел с него на политически теми и все го разпитвал за положението в Полша. Веднъж Живков го попитал:
– Какво си ме заразпитвал, защо толкова те интересува тази Полша?
– Не ме интересува. Просто като спомена за положението там, на вас ви се изправя косата и ми е по-лесно да я подстригвам.

***

Питат Живков:
– Ще има ли президентски избори в  България?
– Ще има.
– А след тях ще има ли нов президент?
– Ако изберете мен – ще има.
– А ако не?
– Тогава ще остане старият президент.

***

Лягат си Живков и Мара Малеева да спят.
– Ех, Тодоре, Тодоре … ти някога сигурно не си си и мечтал да спиш с жената на председателя на България !…

***
Ако се сетите и за други,споделете ги в полето за коментар

ПОПУЛЯРНИ

ПОСЕТИТЕЛИ ГЛЕДАТ В МОМЕНТА

Архив на сайта