Looking For Anything Specific?

„Сладките години” в две епохи или пенсионните системи на Царство България и НРБ

„Пенсионер”, това звучи…страшно. Звучи страшно за всеки, който вижда как възрастта и ниските доходи, взимат своето от някогашните здрави и силни младежи и девойки, с десетилетия трудов стаж в производството, селското стопанство и администрацията. Хода на времето не може да бъде спрян и за него лек няма. Имам любим цитат по този въпрос „Да остарее  е привилегия, която не всеки ще заслужи”.  

Доходите на хората, които заради възрастта си или друга причина, не могат да работят, обаче могат да направят старостта и/или инвалидността, малко по - поносими. Това поне е било веруюто на Ото фон Бисмарк, когато през 1889 г. за първи път в Германия, въвежда държавно обществено осигуряване. Практиката в някои страни достигна и дори задмина първоначалните му намерения , но в настоящата статия аз предпочитам да се спра на данни, имащи отношение към българското минало.

Ще си позволя кратко разсъждение по въпроса за нуждата от пенсионна система и особено на държавната такава. Края на 19 – ти век, може да бъде наречен края на „дикенсовия капитализъм”.  През 1886 г. на 1 – ви май е трагично завършилата работническа стачка в Чикаго, на която работниците настояват за 8 - часов работен ден, нещо, което днес смятаме за наше изконно право.

Около 150 години след индустриалната революция, наемните работници, нямащи нищо друго освен сръчността и уменията си, достигат критична маса като брой, достатъчен за да се почувстват силни и да потърсят нормални условия на труд. Същата тази „критична маса”, вече представлява и твърде голяма част от населението на развитите страни. Като чист математически факт, в червено светва предупредителен сигнал пред държавниците (а и индустриалците), че улиците може да бъдат залети от хора, неможещи да работят и нямащи никакви доходи. Причината е, че продавания от тях продукт – труда, не може повече да бъде предлаган, поради инвалидност или напреднала възраст. Започналите през 18 в. технологични, икономически и социални промени, лишават голямо количество хора от собственост. Преди индустриалната революция, в земеделското общество, хората са разполагали със средствата за производство и с част от продукцията, т.е. в една или друга степен са имали собственост. Доц. Керемедчиева не случайно наричасобствеността висша форма на социална сигурност и дава пример с Доналд Тръмп, който няма нужда да си внася осигуровки. Грижата за членовете на обществото, които не могат да се трудят се оставя на семейството или рода, разполагащи с продукция или земя (рента). Преселването на голяма част от селското население в градовете, разваля традиционните семейства, поддържащи няколко поколения и лишава хората от собственост. Единствения източник на препитание е наемния труд, а семейството се затваря до най-малката клетка на обществото. При постоянно нарастващото градско население (т.нар. урбанизация) реално се вижда опасност от заливането на градовете от хора изпаднали в крайна нужда и последващи хуманитарна и икономическа криза.

Далновидния Бисмарк взима решение, което за няколко десетилетия се повтаря в много други държави. Това предотвратява тежките последици от загубата на собственост и средства за препитание на набралия сила пролетариат. От тогава, до ден днешен, цивилизования свят е измислил всякакви варианти за социално и пенсионно осигуряване, комбиниращи в различна степен държавна и частна инициатива. Успеха на една система се измерва по крайния резултат на нейния продукт. За сега се приема, че капиталопокривнатаосигурителна система дава най – висок доход на своите вложители, при настъпване на застрахователното събитие. При нея се избягва риска, пред който развитите страни са изправени, след края на 80-те годни на миналия век. Става дума за постоянно нарастващото възрастно население, за сметка на хората в трудоспособна възраст, които при другата система, разходопокривната, би трябвало да издържат неработоспособните членове на обществото. Тук риска се избягва, като всеки вложител разчита на средствата от собствената си партида, натрупани през годините, а не на вноските направени в реално време от работещите  в момента. Разбира се при вложенията, правени за толкова дълъг период от време съществуват икономически рискове като фалити и инфлация. Тук в случая следва да се намеси държавата като гарант, а често и като основен осигурител.

Нека обърна внимание на това, как българската държава регулира осигурителните отношения между гражданите и съответните институции в два периода – след Освобождението до 1944 г. и след 1944 г. до промените през 1989 г. Умишлено правя паралел точно между монархическия и социалистическия периоди, тъй като често пъти сравненията между тях са основен аргумент в политическите спорове, между привържениците на различни идеологии.
Историята на социалното и в частност на пенсионното осигуряване в България започва 8 години след Освобождението, с приемането на Закона за пенсиите за инвалидност на военните лица от 11 ноември 1886 г. Той е считан за доста несъвършен, затова някои приемат за първи подобен акт Закона за пенсиите на учителите от 15 декември 1888 г. (влязъл в сила на 12 януари 1889 г., след публикуването му в бр. 4 на Държавен вестник), прокаран от правителството на Стефан Стамболов. С него започва изграждането на осигурителната система. Първоначално тя обхваща само държавните служители и работниците в държавните предприятия, а от 1918 г. и работещите в частните предприятия. Интересен момент от този период са т.нар. поборнически пенсии. Първият Закон за подобрение на положението на поборниците и опълченците е приет на 3 юни 1880 година. Към тази категория се отнасят "не само повредените поборници в турските затвори и във време на военните действия, но и всички други, които независимо от тия причини и подир военните действия са се повредили и са станали неспособни за работа". Законът отрежда "на неспособний за работа поборник да се дава ежегодно от 100 до 300 франка съдържание пожизнено." За да получат помощ, поборниците трябва да предоставят медицинско свидетелство, "от което явно да се вижда, че болестта, която има, не му дава възможност да работи и да се прехранва с труда си."

До войните за национално обединение, размерът на пенсиите е давал възможност за едно добро съществуване на пенсионерите, предвид малкия им брой и нарастващия демографски потенциал на страната. След двете национални катастрофи, завършили с подписания Ньойски договор, започва продължителен процес на обезценяване на пенсиите по обективни причини, който е прекъснат за кратко през 30-те години на 20 век и е възобновен отново по време на Втората световна война.
С приемането на Закона за общественото осигуряване от 1924 г. и на Закона за пенсиите за изслужено време от 1932 г. е оформена фондовата система за социалното осигуряване в България.
Следващият етап е изграждането на държавното обществено осигуряване, започнало със създаването на Института за обществено осигуряване през 1941 г., който се грижи за изграждането и доброто функциониране на обществените осигуровки в страната.
 Десет години по късно - през 1951 г. е ликвидирана системата на фондовото осигуряване и тя е заменена от изцяло държавна - с бюджетно финансиране на социалното осигуряване.

Действащото до Деветосептемврийския преврат и малко след него пенсионно законодателство определя точни и ясни критерии за отпускане на пенсии, като от първостепенна важност са размерът и продължителността на внесените осигурителни вноски. Участието в даден пенсионен фонд се доказва със специални марки в осигурителната книжка и с т.нар. Сведения за пенсиониране, издадени от съответния работодател.
През 1948 г. е приет нов Закон за общественото осигуряване, заменил действалия от 1924 г. такъв, който подменя фундаменталния принцип, че правото на пенсия се поражда от участието с осигурителни вноски в съответния фонд, а не от положения труд.Осигуровките на работниците и служителите по силата на новия закон се поемат изцяло от държавните предприятия и учреждения. След 9 септември 1944 г. влиза в сила Закон за подпомагане на жертвите в борбата против фашизма и капитализма, който предвижда финансова помощ и безплатен ремонт на жилищата на "пострадалите". Постепенно кръгът на "пострадалите" правоимащи се разширява значително и обхваща и кръвните роднини на антифашистите до трета степен на родство, а също и тези по сватовство.

През юни 1945 г. е приета от народната власт „Наредба-закон за народните пенсии”. Според този нормативен акт право на такава пенсия имат всички български поданици, които в периода от 9 юни 1923 г. до 9 септември 1944 г. са пострадали в борбата против фашизма и в резултат на това са станали инвалиди с най-малко 30% изгубена работоспособност. От право на пенсиониране по този закон могат да се възползват и тези, които са допринесли за борбата против фашизма като общественици, хора на науката, изкуството и литературата. Такива пенсии се отпускат и като наследствени на съпрузите, непълнолетните деца и родителите на загиналите антифашисти. През 1959 г. ЦК на БКП институционализира съществуването на института на Активните борци против фашизма и капитализма (АБПФК), по силата на което обстоятелство в зависимост от това в коя от четирите категории попадат тези лица, получават и съответния размер на пенсия по силата на специалното осигурително законодателство за тази категория физически лица. За да се отпусне пенсия на АБПФК от 1959 г. не е необходимо наличието на процент на инвалидност. Осигурителната и законодателна аргументация в случая е насочена към тежките условия на антифашистката борба, които са влошили здравето на кандидатите и това се е отразило на тяхната работоспособност. От съществена важност в случая е обаче обстоятелството, през годините кандидатът да не е изменил на комунистическите идеи, като за целта представи и съответен документ от ръководството на БКП, РМС, ОФ, а за техните ръководства - от Министерския съвет.

На 14 януари 1948 г. е обнародван Закон за лишаване от право на пенсия на лица, проявили фашистка дейност. Въз основа на него са спрени пенсиите на безследно изчезналите в периода от 9 септември 1944 г. до 30 март 1945 г. във връзка с преврата на 9 септември 1944 г., както и на осъдените от Народния съд, а също и на всички други физически лица, за които властта смята (т.е. по презумпция), че имат "фашистки прояви". По силата този закон са отнети и наследствените пенсии, като не е признат за трудов стаж този положен от някои длъжностни лица преди 9 септември 1944 г. - кметове, помощник-кметове, полицаи и т.н.
Пенсионното законодателство в периода от 9 септември 1944 г. до приемането на Закона за пенсиите, влязъл в сила от 1 януари 1958 г. е с ясно изразен политически характер. Идеята за право на пенсия е, претворена и в законодателството, че тя е средство за овъзмездяване, а не резултат от дългогодишно осигуряване на лицето, при това реално осъществявано.
Характерна черта на българската осигурителна и в частност пенсионносигурителна система в исторически контекст е, че тя е в много по-голяма степен обвързана с държавата, отколкото в развитите европейски страни в края на 19 и през 20 век. Одържавяването на социалното осигуряване в България по немски образец започва през 1941 г. със създаването на Института за обществено осигуряване, което е решителна стъпка за обхващането в осигурителната система на всички слоеве от активното население на страната от т.нар. свободни професии - земеделци, занаятчии и търговци, въпреки символичния размер на техните пенсии.

След Априлския пленум в България е приет Закона за пенсиите, влязъл в сила от 1 януари 1958 г., и останал в сила до влизането в сила от началото на 2000 г. на сега действащия Кодекс за социалното осигуряване.
В края на 1960-те минималната пенсия, така наречената "Земеделска пенсия", на възрастни хора, които никога не са работили държавна работа, е 30 лева. През 1970-те средната пенсия е била 70-80 лева на месец. Тези, които се пенсионират средата на 1980-те, получават пенсия с 5% до 20% по-малка, от последната им заплата.

Тъй като целта на настоящата ми статия не е нито да критикувам, нито да превъзнасям дадена система, искам да направя кратък сравнителен анализ на изложените по горе факти, с който да провокирам и дискусия с читателите на сайта.
На първо място прави впечатление използването на пенсиите като средство за възмездяване на заслужили лица. След Освобождението това са т.нар „поборници”, а след 09.09.1944 г., т.нар. „активни борци”. Двата периода граничат със събития променящи политическата обстановка в страната. Появяват се прослойки от хора със заслуги към новата власт, чиято лоялност трябва да бъде наградена. От политическа и морална гледна точка, това е справедливо. От чисто икономическа, раздаването на пари от социално осигурителната  система, без преди това да са правени вноски в нея, е неоправдано. Това натоварва излишно бюджетната система, тъй като и през двата периода държавата играе основна роля в общественото осигуряване. Разбира се прецедените в световната практика съществуват и те са достатъчно красноречиви. Грубо нарушение са обаче спрените пенсии на хора, съвестно участвали с вноски във фондовете, на които са отказани полагащите им се суми, по политически причини, както и двоякия модел на определяне на критериите за титлата „поборник”.


На второ място поставям съществената особеност, че и в двата периода, държавните фондове са тези, на които поемат грижите за неработещите граждани. Вероятно е национална особеност да се разчита на държавата и да не се поемат излишни рискове. Това е особено валидно за времето преди 09.09.1944 г., когато все пак има свобода на стопанската инициатива. Бих нарекъл това, доста сериозен прът в колелото на тези, които превъзнасят капиталистическите отношения в Царство България.
Като трети съществен момент отбелязвам социалната роля на Народна Република България, изиграна с т.нар. „земеделски пенсии”. За първи път, хора нямащи отношения с пенсионната система получават средства за съществуване за сметка на държавата за време, в което са работили.

В заключение искам да споделя мнението си за двете системи. Макар и несъвършено, пенсионното осигуряване в България, следва изключително бързо наложения от Бисмарк модел. В този случай не мога да не поздравя посмъртно администраторите в Царство България, осъзнали на време нуждата от такива действия. През периода на Народна Република България, се  наблюдава социализиране на държавата и опит за тотален обхват на системата върху всички нуждаещи се, без оглед за индивидуалния им принос. Това е поне опит за социализъм в чист вид.

   Автор: Стоян Гълъбов - публицист на свободна практика     
Полезни съвети👇

Публикуване на коментар

0 Коментари