Алпинисти убити след като осъществяват смъртоносно изкачване....

Бивш офицер от Бялата армия и бъдещ герой от Червената армия се обединяват, за да покорят най-високия връх на Съветския съюз, кръстен на Йосиф Сталин.

Въпреки успеха на мисията, животът на мъжете е неочаквано прекъснат при мистериозни обстоятелства.
В началото на 20 век съветските алпинисти активно изследват височините на новообразуваната страна. Най-високият връх на СССР обаче все още не е известен. И през 1932 г. две отделни алпинистки групи правят едно от най-важните открития на своето време: виждат мистериозен връх без документи от предишни експедиции и установяват, че височината му е 7,495 метра над морското равнище.



Когато съветският диктатор отпразнува 55-ия си рожден ден през 1933 г., в новата карта на страната, която държи в железния си юмрук, е трябвало да бъде включена в новооткритата надморска височина, която става известна като връх Сталин. Сега остава най-високата точка да бъде покорена.

Отряд №29

Скоро се оформя екип от смелчаци. Девет алпинисти, придружени от малко помощен персонал, трябва да стъпят на неоткритите земи. Един от най-любопитните членове на групата е Александър Гетие.


Потомък на френски имигранти, Гетие се бори заедно с Бялата армия срещу комунистите по време на руската Гражданска война и на косъм избягва смъртта, когато болшевиките взимат властта. По странно стечение на обстоятелствата бащата на Александър е единственият лекар, на когото лидерът на Революцията Владимир Ленин, който обикновено е подозрителен към медиците, е имал доверие и така той е успял да спаси сина си от репресии.

Партньорът на Гетие е негова пълна противоположност. Евгений Абалаков, едва на 26 по време на експедицията, е известен съветски алпинист, който в крайна сметка щеше да стане военен герой.

Гетие и Абалаков са членове на група от 9 алпинисти и 5 други катерачи (персонал, медици, журналисти и т.н.), които стават известни като „Отряд №29 на Таджик-Памирската експедиция“. Целта им е връх Сталин и през август 1933 г. започва изкачването.


Смъртоносно изкачване

Никога съветски алпинисти не са се захващали с толкова опасен маршрут; суровите условия в региона превръщат изкачването в самоубийствена мисия.

Двама от членовете на екипа са починали, а много други падат болни или страдат от толкова тежки измръзвания, че е трябвало да се откажат от мисията. Наоколо няма подкрепящи екипи, а изтощените алпинисти, които нямат на кого да разчитат, освен на самите себе си, чувстват, че провалът им е в кърпа вързан.

На 500 метра от върха само трима мъже са още в играта: авантюристът Гетие, младият Абалаков и още един старши алпинист Николай Горбунов.

Всяка стъпка на такава надморска височина изстисква и последната капка сила, с която са останали тримата мъже. Накрая 44-годишният Гетие се срива само на няколкостотин метра от върха, но инструктира двамата останали мъже да продължат изкачването.

Алпинистите просто не са можели да прекратят мисията до върха, който носи името на Сталин; било въпрос на триумф или смърт и не е имало друг възможен изход от ситуацията. След като претърпява тежки измръзвания, Горбунов също се отказва недалеч от целта, а 26-годишният Абалаков остава единственият мъж, от когото зависи съдбата на експедицията.

Преодолявайки желанието да захвърли всичко и да се върне обратно, Абалаков се изкачва на върха и официално стъпва на най-високия връх в СССР на 3 септември 1933 година. Абалаков става герой, но над живота му надвисва тъмна сянка, както и над живота на Гетие, който въпреки, че претърпява сърдечен удар, оцелява смъртностното изкачване.

Мистериозната смърт

Покоряването на връх Сталин съвпада с периода на репресиите на Сталин, при които са убити милиони хора в целия Съветски съюз. Предишни постижения не може да гарантират имунитет и някои от вчерашните герои се оказват в опасност.

Александър Гетие е един от тях. Бивш бял офицер, който се е сражавал с болшевиките и носи чуждо име, е обречен да се окаже в един от многобройните списъци, подписани от Сталин. През декември 1937 г. Гетие е арестуван и екзекутиран с огнестрелно оръжие. Баща му, който губи влиянието си върху съветския политически елит със смъртта на Ленин, не успява да спаси сина си.

Георги Харалампиев, друг член на известната алпинистка група, също загива. Още един известен алпинист станал жертва на сталинския ужас: той е арестуван през март 1938 г. и екзекутиран скоро след това.

Абалаков, напротив, оцелява репресиите и доброволно се записва в Червената армия, когато избухва Втората световна война. Известният алпинист инструктира съветски офицери и войници за планинско катерене и оглавява много военни експедиции в Кавказ.

Постиженията на Абалаков обаче не успяват да го защитят от мистериозният край, който следва.

На 24 март 1948 г. 41-годишният Абалаков и неговият приятел алпинистът Юрий Арцишевски почукват на входната врата на общ апартамент в Москва, където един от познатите им споделя пространство с още 6 души. Само след няколко часа собственикът на апартамента ще намери двамата мъже мъртви в банята.

Официалното разследване заключава, че алпинистите са загинали поради изтичане на газ в апартамента, но роднините на Абалаков отказват да приемат тази версия на случилото се.

В разследването наистина има твърде много пропуски. Полицията не извършва съдебномедицински преглед на органите и не информира роднините на Абалаков за резултатите от разследването. Друг подозрителен факт е, че всички останали хора, намиращи се в апартамента, са били невредими от изтичането на газа.

Синът на Абалаков, Алексей Абалаков, е сигурен, че баща му е бил отровен умишлено с вещество, различно от газ.

„Онези, които са извършили това престъпление, се опитаха да го покрият. Майка ми Анна беше шокирана, когато си взе сбогом с починалия си съпруг, защото откри, че целият му гръден кош и стомахът му липсват. Вместо това имаше камуфлажна рамка под костюма. Със сигурност това е трябвало да се направи, за да се скрие фактът, че е бил отровен“, каза Алексей Абалаков през 2016 година.

Въпреки очевидните несъответствия в случая, той е регистриран като нещастен случай и закрит. Тайнствената причина за смъртта на съветския алпинист остава нерешена досега.

В една от версиите се твърди, че смъртта на Абалаков може да бъде свързана със спонсорирани от държавата експедиции, насочени към проучване на местоположението на уранови руди в СССР. Дали съветската държава има нещо общо с алпинистката смърт обаче не е известно и мистерията около гибелта на Абалаков остава нерешена.

Източник:doing-business-with-russia.rbth.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Моите спомени за Народна Република България и защо НЕ изпитвам носталгия по миналото

Образование

Децата на „активните бойци“ и всякакъв друг вид комунисти с връзки се ползваха с предимство при приемите във ВУЗовете и дори елитните гимназии. Колкото по-прост, нахален и със самочувствие бе въпросният връзкар, толкова повече предимство и така свикнаха да живеят и децата им до ден днешен. При социализма всички бяха равни, но някой определено бяха по-равни от останалите.

Медицина

Медицината беше отново с връзки както повечето неща. Връзки за добрите доктори, връзки за правилните лекарства западен внос. Ако нямаш връзки тежко ти и горко, обръщат ти минимално внимание с грубо отношение. Сега е подобно но малко по-качествено. И да не си помислите, че наистина е било безплатно. Въпреки, че сметки по болниците не са се плащали, здравеопазването винаги е било и ще си остане един от главните тежести на държавната хазна. Сметките винаги се плащат от данъкоплатците.

Безработица

Повечето ходиха на работа, но много малко в същност работиха. Имаше десетки хиляди работни места които не бяха нужни на никому и след 90та година се разбра че тези предприятия са изключително нерентабилни, не могат да се съревновават на свободния пазар и фалираха. Още по-страшно бе положението с държавната бюрокрация която буквално задушаваше държавата с изключителната си неефективност във всеки отдел и от която страдаме и до ден днешен.

Равенство

На времето един стар виц гласеше „Всичко за благото на човека, всичко в името на човека и всички знаят кой точно е човека.“
Равенство определено нямаше и нямаше как да има защото както вече писах всички се опитваха да намират връзки и привилегии за всичко. Пуснали са това или онова в магазините – с връзки моля. Искаш по бързо или с определен цвят Лада от Мототехника – с връзки моля. Искаш почивна карта през Август за някое по-такова място на Златните като например култовия „Журналист“, да познахте, пак със връзки. И сега нещо което ще прозвучи много странно на по-младите, но ако искаш да ти дадат ИЗХОДНА виза и да те пуснат да отидеш не дай си боже до някоя западна страна. Не, тогава вече не ти трябваха просто връзки а направо корабни въжета.
Хората с връзки бяха всякакъв вид, комунисти, активни борци, сътрудници на ДС и техният обслужващ персонал.
В соц България равенство нямаше и кастите бяха много ярко очертани и си останаха и до ден днешен. Няма да намерите в днешни дни богат бизнесмен в България който да не е бил лично или неговото семейство от по-равните преди 90та година.

Почивка

Почивка бе разрешена само на определени места и почивни станции и то само по определено време. Както се досещате не е възможно всички да почиват през вторите две седмици на Август където си поискат и заради това трябваше да познаваш правилния човек който да ви даде правилните привилегии тоест, пак с връзки. Журналист, Албена, ММЦ, Ален Мак, Резиденцията на БЗНС, че даже и за първа линия на някой от вървежните къмпинги винаги трябваше някой да даде едно рамо и след това да му бъдеш много задължен. Иначе ще ходите през май, септември или някъде другаде извън големите курорти. Столовите и обслужването бяха пословични с лошото си качество. Мятат ти по един таратор в желязна купичка и без много претенции моля, освен ако не си от по-равните, за тях и по някоя усмивка можеше да се откъсне от сърцето на обслужващия персонал от време на време. Изключителен знак на уважение, но само за определени хора.

Армията

Армията, полицията и на чело с държавна сигурност има една главна задача и това беше да държи населението под контрол на всяка цена и по всяко време. Границата се охраняваше страхотно, но тъй нареченият „кльон“ бе с наклон КЪМ НРБ тоест с цел да попречи ако някой реши да бяга навън от страната. Имаше тъй наречената гранична зона в която не се даваше достъп без пътен лист и разрешение. Например ако искаше да отидеш на плаж където и да е след Синеморец бе почти невъзможно а ако имаше някакъв вид плавателен съд като надуваема лодка или сърф например е абсолютно забранено да припариш в тази гранична зона и ако не дай си боже претърпиш някаква авария в морето и вятъра и течението те откарат на юг в граничната зона подлежиш на арест и пишеш обяснения с дни защо си се опитвал да бягаш от социалистическият рай наречен Народна Република България.

Увереност в утрешния ден

Гледайки цялата безперспективна ситуация в страната много млади хора които бяха с амбиции да постигнат нещо с живота си се чувстваха ограничени и депресирани. По смелите от тях се опитваха да бягат на запад, но не всички успяваха.
Тези които успяваха им казваха „невъзвръщенци“ и техните приятели и роднини бяха подложени да нечуван тормоз от държавна сигурност и народната милиция а те самите никога не можеха и да си помислят да се върнат в родината си.
Участта на тези които бяха заловени на границата при опит за бягство бе наистина неимоверно трагична. Късметлиите от тях биваха разстреляни на самата граница докато се опитваха да ги заловят където граничарите получаваха премии за всеки заловен беглец без значение дали е жив или мъртъв. Най-лоша бе съдбата на тези които ги залавяха живи и след няколко седмици денонощни разпити и изтезания от държавна сигурност биваха пращани в лагерите на смъртта. Там те ден след са изтезавани от садисти и изверги, какъвто например беше Другарят Николай Газдов в Белене които успя да доживее до дълбоки старини ненаказан.

Общественото Възпитание

Общественото възпитание в народната република показваше на младите хора, че за да успееш трябва да се подмазваш и да се нагаждаш на ръководните другари от които ти зависеше бъдещето с надеждата да станеш „техен човек“. Ако случайно имаш неблагоразумието да покажеш индивидуализъм или собствено мнение минаваш в графата „неблагонадежден“.  Ако не беше „техен човек“ перспективите за развитието ти се свеждаха до „мани го тоя“.

Стоките в Магазините

Съвета за Икономическа Взаимопомощ (СИВ) бе един от главните икономически двигатели на плановата икономика по това време в страната. Плановата икономика като цяло произлиза от завета на Другаря Карл Маркс, наречен Капитал. (Да знам, че не е измислена от Маркс, то нищо ново не е измислено от него) Проблема разбира се е, че плановата икономика се е провалила на всякъде където комунистите са се опитали да я насадят, докато пазарната икономика е просперирала на повечето места по света.
Извинявам се за това лирично отклонение но просто искам да кажа, че стоките в почти всички магазини в страната бяха резултат на плановата икономика и бяха с изключително ниско качество и разнообразие поради липса на съревнование между индивидуални компании. Тоест това е шпековиЯТ салам който се предлага и ако случайно не ви харесва другарката продавачка зад щанда закърмена в духа на социалистическото обществено възпитание дискутирано в точка 8 може съвсем спокойно да ви го завре еди-къде-си. Това бе положението с абсолютно всички стоки на плановата икономиката, което караше черният стоков пазар да разцъфтява, въпреки усилията на ДС да го контролират в тяхна полза. Най-големите гъзари се фукаха с вноски дънки купени на черно.
Обаче, тук е много важно да поговорим за един друг вид магазини на огромна почит в НРБ, за тъй наречените КОРЕКОМ ( Co(mptoir de) re(presentation et de) comm(erce)) които бяха магазини пълни със стоки от развитите пазарни икономики по света и даже някой соц дефицитни стоки които можеха да бъдат само срещи конвертируема валута. Като се има в предвид, че конвертируемата валута у нас по това време е строго контролирана от държавата и за простосмъртните хора не е било разрешено да притежават съществени количества и банкови сметки с такава, неизбежно стигаме до въпроса, кой е пазарувал от тези магазини и как. Докато обикновения човек в средата до края на 80те вече можеше по някакъв начин да си позволи да купи на детето си бленуваното шоколадово яйце или бутилка с червено Джони за лични нужди, то някой от по-равните другари и  другарки имаха възможност да закупуват автомобили без ред и качествена битова техника от самото начало на Кореком. Това бе един от най-емблематичните звезди на небосвода на социалистическото НЕравенство. Магазините за богопомазаните другари и другарки с качествени западни стоки.

Също така имаше и отделен магазин в центъра на София само за ЦК на БКП и кадрите на ДС пълен с дефицитни стоки на смешно ниски цени, но не ми се пише сега за него защото ще стане много дълго. Само ще вметна че там продаваха марули от Южна Америка след аварията в Чернобил, докато останалите от нас си папкахме родните напоени с наднормена радиация.

Сигурност

По-точно държавна сигурност имаше неимоверна структура от щатни и нещатни сътрудници доносничещи за всичко и всички. Имаше куриози от типа на жена да доносничи срещу съпруга си или син срещу майка си. Една от честите причини да доноси например бе някой в къщи да слуша Радио Свободна Европа или Гласът на Америка, които се чуваха на пресекулки защото държавна сигурност се опитваше да заглушава радио сигнала.
Криминална и битова престъпност си имаше и то не малко, но бе забранено с много малки да бъде отразявано по радиото, телевизията или в печата. Всичката пропагандна информация което се подаваше на народа бе изключително строго контролирана.
Все пак хорската мълва носеше митове и легенди за Жоро Павето и разни други изнасилвачи и даже легендарни обири.
Просто народа не беше осведомен и си мислеше че няма опасност за него докато не го сполети някое нещастие. Разбира се официалните криминални статистики от това време бяха изцяло в крак с пресата и отразяваха само каквото им бе разрешено тоест изобщо не са точни.

Та това са моите спомени  за Народна Република България. Можем смело да обобщим че уикендите на плаж в Гърция не бяха общоприети както са сега.

Автор Ивелин Попов

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Разкриха най-строго пазената тайна от миналото на Тодор Живков

Тодор Живков лъжел, че е юрист по образование

Тодор Живков едвам е завършил средното си образование! При това чак на 31 години! Приживе бившият първи многократно се е опитвал да се изкара по-учен, отколкото всъщност е бил, и неведнъж е изтъквал, че е завършил право. А истината е, че той едва е успял да вземе диплома за средно образование, при това много по-късно, отколкото е по-принцип.

През 1938 година бъдещата му съпруга Мара Малеева – докторка по професия, недоволства, че мъжът й няма дори тапия за средно. Настоява Живков да не я срами – да се запише в гимназия и да завърши образованието си.

Повлиян от половинката си, Тато подава документи в Трета мъжка. На приравнителните изпити изкарва ниски оценки и няма как да бъде пуснат до матура. По-късно с Мара се премества в с. Дъскот и решава да се пробва и в павликенската гимназия „Бачо Киро“. Там първия път не му дават да се яви на зрелостен изпит, защото има нередности в документите му. По същата причина няколко месеца по-късно бъдещият Първи е отрязан и от поправителната сесия.
Едва през 1942 г., когато Живков вече е на 31 г., той все пак успява да се сдобие със заветната тапия за средно образование. Дипломата му е издадена от софийската Трета мъжка гимназия на 12 юни. Странното е, че тази дата се пада Петровден, официално неработен преди 9 септември, разказва Недев. Затова мнозина се чудят дали документът за завършено средно образование не е издаден по втория начин. Защото трудно някой държавен чиновник ще се юрне да вади диплома на Живков в празник.

ВИЖТЕ ОЩЕ: 5 август 1998 год.Погребението на Тодор Живков ТУК>>

Според приближените на Живков съществуват сериозни подозрения, че за зрелостното си свидетелство той е получил помощ от легендарния шеф на тогавашната тайна полиция Никола Гешев. Топ ченгето, от което на комунистите в царска България им се изправят косите, чат-пат върши подобни услуги на най-качествените си информатори. Така че не е изключено Гешев да се е обадил в школото и набързо да е уредил средното образование на Живков. За бившия Първи открай време се мълви, че е бил агент на знаменития полицейски началник, пише „България днес“
Източник: БРАДВА.БГ

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

(АНКЕТА) Чувствате ли се жертва на комунизма?

Въпреки, че изминаха вече доста години от падането на режима на Тодор Живков, учудващо голям брой  млади хора  твърдят, че в периода 1944- 1989 се е живеело по-добре. Нямаме идея на каква база те твърдят това, освен да са чували разказите на своите бащи и майки. Те  пък, на свой ред, често възхваляват онези години, заради "сигурността, безплатното здравеопазване, хубавата храна и всичко останало". 

Истина или лъжа са спомените ни за онова време? Труден въпрос...

С цялото ни уважение към хората, които смятат времето на комунизма за най-черния период в новата Българска история, решихме да ви зададем прост въпрос - усещате ли се жертва? Можете да споделите и вашето мнение, ще се радваме да го прочетем.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Последният палач на България - Бай Христо Димитров проговори за ужаса смъртна присъда....

* 36 години извършвах смъртното наказание в НРБ.

* За всеки ликвидиран получавах пари, които ми затваряха устата.

* Първата ми съпруга мислеше, че съм обикновен надзирател.

* Вързвах смъртниците за дървен стол, а после един куршум в тила решаваше нещата завинаги.

* Дори не помня броя на жертвите си.

Бай Христо Димитров би могъл да бъде легенда, телевизионен любимец, че дори и филмов герой. 79-годишният щастлив пенсионер, обаче предпочита да е в нелегалност, вместо да разкарва "муцуната" си по различните медии и да бръщолеви лакърдии за времето на соца.
Истината е, че има какво да каже, защото той е последният палач на Народна република България. Буквално. Именно бай Христо е човекът, изпълнил последната смъртна присъда у нас. Факт, от който не се срамува. И професия, за която смята, че обществото има остра нужда и днес...

Христо Димитров предпочита да си кара рахатлъка в Хасково, в обикновен панелен комплекс, където обитава "кафез", заедно с втората си съпруга. Животът му на пръв поглед изглежда обикновен - безвремието на южен провинциален град, тишина и гугутки. Побелелият мъж обожава домашната си ракия, особено тази от пъпеши, която не пропуска да свари в края на лятото, когато реколтата е в разгара си. Рядко говори за миналото си, не защото се срамува от него, ами просто защото времената вече са други, а хората, с които тогава е делил трапеза, вече не са сред живите. Така, както не са на белия свят и "грешниците", които той с едно натискане на копче, което автоматично задействало наръч от пистолети ги пращал директно пред покоите на Свети Петър. Но това е история, която дядото предпочита да не разказва. Или поне не пред всеки. Ето какво споделя палачът две десетилетия, след като смъртното наказание у нас е официално отменено. "Аз постъпих в милицията и станах надзирател в Плевенския затвор. Дотогава в него, както в Централния в София, Варненския и Пазарджишкия се изпълняваха смъртните наказания. Беше лятото на 1953 година. Началника ме извика да ме запознае с един случай. Беше убита млада жена - самотна майка с 2 деца- едното на годинка, а другото на 4 години. Властта я дамгосала, защото работела като домакиня по къщите. Убиецът я бе издебнал и нападнал у тях. Той нямаше дом, живееше в лозята край Плевен. Първо се изгаврил с нея, насилил я. После затрил децата й, които викали и пищели, а накрая и самата нея. Та началника ме пита: "Как мислиш, какво заслужава този?". Отговорих, без да се замисля: "Смъртна присъда!". Тогава ми показа делото. Прочетох го. Да ви кажа, нямам милост към такива хора. Така приех работата... А работа имаше доста, дори си мисля, че
в днешно време е нужен един такъв човек, който да прави тая работа. Ще попитате как ставаше разстрелът. Лесно... Във всеки случай не така ужасно, както мислят хората. След като Тодор Живков отказваше милост, присъдата се потвърждаваше. Между 3 и 5 часа сутринта отиваха при "смъртника" да му съобщят. Екипът ни не беше голям. На екзекуцията присъстваха директорът на затвора, прокурор и лекар, който да установи смъртта, часът й на настъпване - да се оформят някакви документи. Двам надзиратели довеждаха осъдения до стаята за разстрел. Обикновено тя се намираше в мазетата, за да не се чуват от другите разни викове, макар, че кой ли имаше време да извика?! Смъртниците реагираха
различно. Някой буквално истерясваха, други оставаха безмълвни, трети - напълно безразлични. Имаше и един-двама, които започваха да се смеят шизофренно. Имаше и такива, които искаха свещеник, но такъв просто нямаше. Изпълняваше се единствено последното им желание, стига да не беше свързано с поп, с религиозен обред или нещо такова. Ценностите, които имаха, като пръстени, гердани и скъпи часовници, оставаха при мен. Преди това ми казваха на кой от близките им какво да предам. На моята съвест е било какво ще направя след това с вещите, дали ще изпълня волята на покойниците или не. Никога не се изкуших да взема нещо от смъртник! Дори да не беше упоменато кое при кого да отиде, не задържах предмети от тези хора. За всеки ликвидиран получавах добри пари. Пари, за ония времена, комунистическите, не като сегашните пари. Това ми затваряше устата. Не, че имаше и пред кого да разказвам, защото не смеех да го направя. Правилата бяха такива, а законите сурови. А и хората ми дадоха работа, занаят, иначе какво щях да правя в Крушовица?! Работата ми беше да връзвам осъдения за дървен стол в центъра на малкото помещение и после да действам. С изстрел в тила всичко приключваше... Погребваха ги незнайно къде. Само директорът знаеше, но никога не казваше. След ден или два вестник "Работническо дело" с две изречения показваше, че властта не се шегува, че е строга и справедлива. Излизаше кратко съобщение за всяка изпълнена присъда - в 2 изречения и толкоз. След 1953 година смъртните присъди се изпълняваха основно в Централния Софийски затвор и така до 1989 година, когато останах без работа.

Парламентът наложи мораториум, забраниха и самата присъда. Пенсионираха ме дискретно и с добри пари. Вярвайте ми, първата ми жена не знаеше как си изкарвам хляба. Официално бях надзирател, както и всички останали мои колеги. Водех се надзирател, но нямаше на ведомост длъжност екзекутор. Как да ви кажа - професия като всички професии. Свикваш и с нея и със смъртта. 36 години изпълнявах смъртното наказание и не се срамувам от това.", връща лентата на спомените дядо Христо, който за нищо на света не дава да се показва негова снимка, защото се страхува от линч.  Предполага, че в малка България съществува толкова много завист и злоба и наследници на убити, които като нищо могат да го линчуват. Христо Димитров, разбира се, не казва всичко. Спестява историите на свои колеги, които така и не са могли да свикнат със смъртта. Част от тях се пропивали, други полудявали, а трети сами слагали край на живота си. По неофициални данни, защото няма запазени документи, разстрелът на човек добавял 20 лева към социалистическата заплата на килъра. Обреченият така и не виждал лицето на екзекутора си, защото се целел в тила. Успеваемостта била на 100 процента - всяка "стая на ужасите", както наричали килиите, имала монтирана в стената система от пистолети. Достатъчно било да се натисне специален бутон. Запознати с правилата на българските зандани от онова време, разказват, че екзекуциите имали свой ритуал. За да не всяват паника в жертвата, тъмничарите псували осъдените и казвали, че имат късмет, защото вместо куршум, ще излязат на свобода.

ВИЖТЕ ОЩЕ:Последната смъртна присъда в България

Така клетниците кротко тръгвали към дървения стол, а истината им просветвала, едва когато виждали, че им връзват краката с въжета.
По- буйните били укротявани от присъстващия лекар само с една инжекция. С труповете правели медицински експерименти. Органите и тъканите служели за обучение на бъдещите медици, които нямали никаква представа, откъде пристига "материалът" им за упражненията. Фирата била хвърляна директно по кофите за боклук из София. Това е причината осъдените на смърт да нямат гробове или пък "последният им дом" да се води в неизвестност.

Източник:www.barko4

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ