През вече далечната 1994 в жилището й в София Надя Дункин е намерена зверски убита. Дункин е главният свидетел по скандалното дело за лагерите и палачите на комунизма. Предстояло е Темида да поднови съдебния процес, а Надя е трябвало да даде нови свидетелски показани за мъченията в Белене, Ловеч, Скравена, Куциян… С убийството й обаче е даден ясен публичен знак, че
„който не мълчи, ще умре“
Така и до днес няма осъдени и наказани за убийствата и издевателствата срещу хиляди невинни българи в комунистическите лагери на смъртта, но няма осъден или обвивен и за смъртта на Надя Дункин.
Журналистът и член на Комисията по досиетата Екатерина Бончева предостави на Faktor.bg единствения запазен автентичен разказ на актрисата, както и нейни снимки. На бюрото си във вестник “Демокрация“ Бончева намира писмо от неизвестната жена, която иска среща.
„Видяхме се през април на 1990 г. в градинката пред „Кристал“. Тогава се запознах с Надя Дункин и страшната й съдба. Тя беше единствената жена, която първа дръзна да проговори за дните прекарани в комунистическите лагери. По-късно през есента на 1990 г. Надя участва и на среща, организирана в редакцията на „Демокрация“ с оцелели лагерници. Много от тях се виждаха за първи път след зловещите дни в Белене и Слънчев ден. Инициатори бяхме с покойния Свилен Пътов. Но никога няма да забравя, че в един момент стенографката на вестника – младо момиче, не издържа на тежките разкази, разплака се, хвърли писалката, а по-късно научих, че е имигрирала“, спомня си Бончева. По-късно разказите на лагеристите са издадени в книгата „Българският ГУЛАГ – свидетели“, която днес е библиографска рядкост.
Ето автентичния разказ на Надя Дункин представен в сайта kolevn38.blog.bg
„Една сутрин през 1959 година се позвъни у нас в 5 часа сутринта. Помислих, че е адресна проверка, нещо обикновено за това време. Отворих вратата. Цивилен агент стоеше отвън: „Елате с мен за справка в Трето районно управление. Там ме вкараха в една стая като изба, стоях три-четири часа, без никой да ме потърси. После дойде един милиционер, качи в кола със спуснати пердета, да не се вижда кой е вътре и ме заведе в „етапното“ на гара София. Там отново ме вкара в една малка стая, след около час вкара още една жена, много развълнувана, плачеше. Прегърна ме, макар че не се познавахме и ми каза: „Арестуваха ме, понеже видях моя мъж с приятелката му пред халите. Бях много разстроена, нахвърлих се върху него да му скъсам пагоните, той е военен. А имаме две –годишно дете. То вика, е ще се отърве от мен и явно е наредил да ме изселят“. Маргарирта се казваше.
Прекарахме нощта в тази стая, на сутринта идват двама милиционери. „Излизайте навън, на двора, там има мъже, но с никой няма да говорите.“ Отидохме, където ни наредиха и чакахме . по едно време започнаха да отвеждат мъжете към влака, един от тях, минавайки покрай мен, успя да ми каже: „Не падайте духом.“ Качихме се във вагоните, пътуваме нанякъде и все питаме къде отиваме. Не знаем, не можем да ви кажем, ни отговарят милиционерите. На гара Плевен слязохме и пак в „етапното“. Началникът на гарата беше културен на вид човек, обърна се към мен, аз бях млада тогава, с много бяло лице и каза: „Жалко за хубавото лице, на Слънчевия бряг е много топло.“ По-късно ми дойде наум, че той сигурно се е опитал да ме подготви за това къде ни водят, може би за да опитаме да избягаме. Ние обаче не го разбрахме, макар че бяхме чували за лагер в Ловеч. Освен това не се страхувах, защото не бях извършила никакво престъпление. Чак когато стигнахме до гара Ловеч, разбрахме какво ни се готви. На гарата любопитни хора, гледан ни, опитват се да ни дадат цигари, локум, усеща се, че ни съчувстват. Натовариха ни на една затворническа кола и към лагера. Зловещо място в дълбока долина, заобиколена с високи скали. Още със спирането на затворническата кола един куц циганин, Шохо му казвахме, ни почна с бичовете по лицата. Аз само си криех очите, страх ме беше да не ослепея. Страхотен бой за „добре дошли“. Би ни повече от 20 минути. Казвам на моята приятелка: Маргарита, Господ да ни е на помощ,
тук ще мрем
Нека се опитаме да бъдем силни, да издържим на този ужас. Виждам, че вече е страшно. Това е лагер.“
Вкараха ни в едно помещение, поизмихме се и чакаме. Почнаха да идват лагеристките. Окъсани, мръсни, гладни, мършави, заобиколиха ни, нови ли сте, питат, от къде идвате, вестници носите ли, пари имате ли, знаят ли за нас нещо навън? Все жени с интелигентни лица. Дойде време за проверка. Идва една жена в милиционерска униформа, хубава, стройна. Изкомандва: „новите навън!“ Излизаме ние, тя се приближава към мен и пита: „Ти ли си артистката! Помниш ли Пловдивския театър, аз бях също там, но ти беше надменна, не ми обръщаше внимание, защото играеше, даваха ти все централни роли.“
Аз я гледам и най-човешки питам: „Как може да не ви познавам, след като сте били в театъра? А тя отново: „А, не помниш?“ И почна да ме бие с бичовете. Явно ме е предизвикала, за да й отговоря и това да стане повод да ме бие. В никакъв театър никога не е била. И жесток бой с бичовете, а аз само си пазя очите, за да не ослепея. След това вика Маргарита. „Ти, каква си ма? А Маргарита отговаряше: „Защо сте така груа, какво съм ви направила? „А, питаш какво си ми направила?“ И това беше повод за жесток побой. Наричаха я Юлка Хубавата. Така ни „включиха“ в живота на лагера.
Помещението , където спяхме, беше конюшня, всяка от нас разполагаше с по 4—50 см място. Ако едната се обърнеше на лявата страна и другата трябва да се обърне. Завивки нямаше. Спяхме върху сламеници и една тухла за възглавници. Бяхме около 200 жени. Вечер, като се съберем, се питаме, знаете ли защо сте тук, кой ви е изпратил. Оказа се, че всички сме без съд и присъда. Голяма част интелектуалки.
Първият ден, след като пристигнахме, ни водят да копаем царевица в село Българене. Беше много топъл ден, ужасно слънце. Казаха ни, ще вървите всички в една редица и ще копаете. Която изостане, бичовете ще я догонят. Аз за първи път държах в ръката си мотика. Старите лагеристки, по-опитни, явно, станах им симпатична, почнаха да ми помагат. Но аз нали не съм свикнала, работата много, слънцето жари и съм припаднала. От изтощение и слънчев удар. И надзирателките почват с бичовете по мен. Ако издържа – да продължа да работя. Ако не – да умирам. И тъй като не съм се свестила, ме хвърлили в храстите. После ми казаха, че съм била
в безсъзнание 14 часа
Минал работният ден, аз все още в несвяст и когато всички тръгват да се прибират, мен ме захвърлят при кучетата. Там имаше огромни граничарски кучета, но завързани. В това време се връща от работа и мъжете. Минават по същия път и един доктор, който после умря в лагера / бил партиен секретар в ИСУ/ ме видял, опипал ми пулса и казал: „Едва работи сърцето, до един час тя ще си отида!“ Но тъй като се грижел а персонала в лагера, имал в себе си камфорови инжекции и ме инжектирал. И чудото става. Когато си отворих очите, нищо не помня, имах само усещането, че съм била умряла. Около мен тъмнина и звезди. Уплаших се и започнах да вика. Кучетата се разлаяха, милиционерите идват и ме вкарват в лагера. А там знаят, че аз съм умряла. Почват жените да пищя, но виждат, че постепенно идвам на себе си, покриват ме с някакви парцали и ме оставят на спокойствие. На другия ден ми дадоха почивка. Заключиха ме, разбира се без храна, за лекарства да не говорим.
Така оцелях
За работата вече знаете. Ломяхме и товарехме камъни по 30, 40, 50 килограма – по-тежки от нас. Или товарехме колички с пръст. Работехме на звена по 5 души. Когато не можехме да изпълним нормата – по 20 бича на всяка от нас. А когато сутрин, тръгвайки на работа, виждахме пред лагера дървената тарга – това означаваше, че до вечерта някоя ще бъде убита. За да се спасят, някои жени станаха биячки. За да не се морят биячките, които бяха тук на заплата – Къна, Тотка от едно плевенско село, тя биеше най-много, тя ми счупи пръста.
Една вечер чуваме страхотно лаене на кучета. И си викаме – сигурно ще ни нападнат отвън, идват да ни освободят. Нали все за това си мислехме. На сутринта гледаме – долината блокирана от милия и кучета. Разбра се, че някакво момче, син на комунист от Бургас, избягало. Пребил милиционера на входа с камъни и избягал. Не можаха да го намерят. Разправяше се, че отишъл в Ловеч и разказал за нас. Но такава помощ не получихме.
Имаше обаче и един милиционер, който беше човек. Казваше ни:
„Не мога да гледам страданията ви повече. Хвърлям униформата“
И действително напусна. Колко го молихме да остане, но той не склони, явно не му издържаха нервите. Бяхме го кръстили „Дъждовничето“, защото когато той беше на смяна, винаги валеше дъжд и той ни прибираше от работа. И като го видехме, че идва на работа, си казвахме: „Днес ще останем живи, днес няма да ни убият“.
Веднъж в кариерата пристигна явно голям началник. Идва при мен и ме пита: „Вие сте била актриса! Какви роли сте играла“ Отговарям му: „Не ме питайте какви роли съм играла, другарю, а ме питайте сега какво игра. Играя ролята на умиращ лебед.“ Погледна ме състрадателно, нищо не каза. Отиде при втора, при трета жена и вечерта казвам на лагеристките: „Този човек ще ни спаси.“ И наистина, след 15-20 дни, една сутрин ни казват: „Ставайте, която си чуе името, няма да отиде на работа“. И действително освободиха около 50 жени. Ние вече се намирахме в лагера в с. Славена около 100 жени. И казват: „Като минава камионът през Ботевград, ще пеете.“ И ние пеем, щастливи, ние въобще не сме бити и пребити. Кой беше този, който ни помогна, така и не разбрахме. Хубав човек, елегантен, интелигентно лице.
Но две случки никога няма да забравя. Един ден, когато работехме на кариерата, гледаме водят двама души – млад и по-възрастен. Разбрахме после, били баща и син. Ние бяхме на височината, а мъжкият лагер по-долу и всичко се вижда. Оставиха хората куфарите и биячите идват. И почват да бият младото момче. А то само вика: „Татко, татенце, татко, татенце.“ Биха го до припадък. После се хвърлиха върху баща му. Момчето на другия ден поина. А бащата след три дни. Не си спомням вече как, но научихме, че бащата бил известен художник от Русе. Така че системата за „превъзпитание“ беше следната: пребиват те още в началото и ако издържиш – ще работиш, а ко ли не, пукай.
Спомням си за една млада и хубава жена, мисля, беше от София, често разказваше за детенцето си. Беше обаче оперена. И им казва веднъж на убийците: „Един ден и вие ще дойдете тук. Вие не сте хора, вие сте зверове. Бийте ме, няма да работя. Не съм за каменната кариера. Убийте ме, искам да умра.“ Тя просто ги предизвикваше. И те почват зверски да я бият. А ние трябва да гледаме за назидание. Те бият, а тя не умира. И изведнъж чуваме: „Абе, запалете й косата.“
И запалиха косата й. това вече не можехме да издържим, не можехме да гледаме. Тя умря в адски мъки. Само накрая повтаряше: „Детето ми, детето ми, да знае как един ден…Бузлуджа, Бузлуджа…“ Явно имаше предвид улицата, но не каза нито номер, нито някакво име, та тези, които оцелеят да разкажат на близките й…“
С БИЧ И ТОЯГА В ДУХА НА НОВОТО ВРЕМЕ
В ловешкия концлагер Надя я наричали „Тревичката“, разказва Екатерина Бончева. Защото веднъж, когато окопавала царевицата, а смъртоносният бич плющял зад гърба, тя простенала на глас: „Тревичке, моля те излизай, да ти..“ Изрекла нецензурните думи грубо, но мъжки, а всъщност била млада, хубава и нежна, артистка от Пловдивския и Русенския театър. Навя Илкова, по мъж Дункин, дъщеря на пловдивския комунист и политзатворник Васил Христов Илков. В Ловешката преизподня попаднала както всички останали – без съд и присъда. Заради думи срещу комунистическата власт.
Две години там я „превъзпитали“ с бичове и тояги в духа на новото время. Тя обаче оцеляла. Освободили я заедно с още 50 жени. Натоварили ги на един камион и ги стоварили на Ботевградското шосе. Чували с картофи.
Месец по-късно извикали Надя Дункин в МВР и й се извинили. Обяснили, че знаят за прогресивния й произход, но нейни лоши другари я били наклеветили. Обещали грешката да не се повтаря. С две думи – пито-платено.
Но белезите в душите ни за тези зверства остават завинаги, казва Бончева.
Фактор
Източник:kolevn38.blog.bg
януари 12, 2018
